Тази вечер е от странните. Броя време и чакам да дойде утре. Утрото вече май не е мое, даже нямам смелост да го потърся. Просто го искам. Вече не знам какво искам. Предлагат ми да изляза. Няколко питиета няма да ме съборят. Вътрешният ми глас ме подтиква да се гримирам, да изсипя цяло шише чар върху себе си и да се слея с нощта. Тази роля ми е любимата, но за пореден път настроението ми се подменя като сценарий. Сядам с натежали крака на леглото и мисля, просто защото така съм устроена. Добре, трябва да се приспособя към промените. Не се чувствам доволна от себе си. Това е знак. Не може да не е знак - аз съм ням свидетел на пасивността си.
Искам да остана сред книги, гола сред книги. Да се обградя от желания, любов, сила и амбиция, да се запозная със силни герои и слаби човекоподобни. Ще изпия техните чувства и ще заживея с поезията на живота, а не с прозата! Силна за всички и слаба за мен - така ще минават дните. Но кой ще ме заподозре, кой ще погледне и ще види, че дълбоко в себе си пазя мечти. Това е смисълът, това е тайната да си палач сам на себе си. Трябва да се съизмеря с нещо, да разбера защо нямам спокойствие. Странно ли е да си рядко създание. Моята съдба си е моя, но има толкова други, които са отворени и по тях четеш като по бели листи.
Започвам да избирам това, което ще ми трябва за пътуването. Лошо, чантата се скъсва, точно когато се опитвам да я затворя. От три дена мисля какво трябва да допълня и кое е излишно. А накрая всичко изпадна, просто се разпиля с нелицеприятна усмивка пред мен. Поне за това нямам вина. Беше досадно да подреждам куфара толкова дни, да го гледам полуотворен и той накрая да се скъса. Без планове. Никакви приготовления. Утре ще пътувам рано, веднага след като отворя очи, докато умът ми все още спи.
