II. Moralis




             Веселина се събуди от крясъците на група младежи, които псуваха шумно и подритваха празни кутийки от бира. Дрънченето на метала по асфалта я накара да изтръпне, тя присви очи, за да се ориентира. Не помнеше как е стигнала до тук. Около нея се разнасяха смехове и миризма на прясно изпечени пуканки. Централният градски парк, без съмнение, помисли си тя. Веска заоправя гънките на палтото си и точно понечи да стане, когато към нея се приближи момче с бляскавата усмивка на кино актьор. Наистина ли, ето да, той искаше ... той я заговори.

           - Всичко наред ли е, виждам, че се наслаждаваш на особен вид транс. Аз те гледам вече половин час, а ти си отворила очи, но не гледаш нищо, струва ми се.

           Веселина не знаеше какво да каже, не я биваше в контактите. Но това не беше изненада, тъй като тя просто предпочиташе уединението. Поразмърда се нелепо на едно място, все едно се готвеше да  държи реч, но успя да изръси само няколко несвързани думи.

           - Аз .. заспах ... нещо стана, трябва да тръгвам. Чакат ме.

           В действителност никой не я чакаше, дори и кучето не се впечатляваше, когато стопанката му, тътрейки шумно крака по пода, минаваше през коридора.

           - Ей, извинявай. Май те уплаших, не исках да звуча грубо. Мога ли да помогна. Много си хубава, особено като си плакала.

            Тази реплика напълно обърка момичето. Веска хубава, сълзливата смотла със сиви сенки вместо очи е хубава. И тази подигравка ли трябва да понесе. Та тя прилича на вампир, на чудовище, на прогризана от червей ябълка. Веселина стана и направи няколко стъпки, след това още по-категорично закрачи, обръщайки гръб на усмихнатото лице срещу нея.

            -Имам два билета за кино. Всичките ми приятели ме набеждават, че съм луд. Защо да не поканя едно непознато момиче, което ме отбягва и се държи невъзпитано.

             Веселина не можеше да повярва. Обърна се и взе неохотно протегнатия към нея хартиен билет. Не каза нищо. 

            - До утре, тъжна моя! - подвикна смело момчето. Дано да не съжаляваш, че ме срещна.

           Да съжалява. Невъзможно. Това беше една от най-странните случки в живота и. Но не беше лоша, даже се усмихна за пръв път от много време. Какво можеше да иска повече - притежателят на най-красивата усмивка, която бе виждала, я заговори и поиска да я срещне повторно.
            Държеше в ръка билетите за кинопрожекция, но те някак странно натежаваха на пръстите и. Все едно се бе вкопчила в края на скала, а под нея се е отворила чудовищна бездна. Тежки мисли отровиха ума и. Тя не бива да се радва, просто не се е случило нищо весело. Ами ако това хубаво същество се окаже просто един безделник и хлапак, който и се присмива. Тогава тя ще се усети излъгана, изгубена. Тя не иска да рискува настоящата си тъга срещу едно нищо  със златно покритие. 

           Билетите паднаха на земята. Леко, тихо .. все едно никога не са били в ръката и. Намачкани и кални, нацапани с нещи лепкаво и черно, никой  не се наведе да ги вземе. За Веселина денят свърши. А нощта обещаваше лекарство за депресията и. Както тя обича да го пие. През цялата вечер и по много.Докато насити тялото си или го унищожи завинаги.

Момичето, което не спираше да плаче

           



                                                      I. Moralis


             Имало едно време едно момиче, което не спирало да плаче. Като се събудело сутрин, поглеждало тъжно през прозореца и очите му се напълвали със сълзи. А нощем щом луната се показвала на боядисаната в синьо небесна арка, то преставало да се чувства нещастно и слушало самотните звуци, които раждала тишината.  Момичето не било толкова малко на години, но винаги се учудвало, когато минавайки по улицата, го съпровождали алчните и нечисти погледи на хората. "Каква сладка женичка" ..., " Ах, дете ли си, дявол ли си, ще се омъжа за теб... ",..."Стига и ти, простак .. !",  достигали до него закакачливите подмятания на минувачите, но то така и не разбирало, че са адресирани до него.
            Тази, която никога не спирала да плаче, носела иначе жизнерадостното име Веселина.

           "Здравейте, казвам се Веселина, но близките ми казват Веска. Аз съм на 22 години, нямам братя и сестри, хобито ми е да си водя дневник, момчета м-м-мне, в никакъв случай, още съм малка."

           Ако ви интересува нещо друго, свързано с нея, трябва да знаете, че такова няма. Безвкусният портрет на Веска се допълвал от досадния детайл, че тя изучавала класичкески езици в недотам реномиран университет. Понеже очите й винаги били помътнели от плач, много скоро всички започнали да я наричат "Веска кранчето". Хората и се подигравали във всеки един възможен момент, но никой не си направил труда даже веднъж да разбере, защо "кранчето" не пресъхва. ..."Веселинке, Веселинке, както си такава хубава, като се разревеш приличаш на чума, плашиш ми приятелите, вече не идват да пием", я смъмряше с наставнически глас съседът алкохолик, прилично спиртосан и ухилен от сутринта. Веска подминаваше тази, а и всички останали забележки, с темерутско помръдване на брадичката, сякаш казваше: "Да такава съм, чума съм, ама и вие миришете лошо, всеки си има кусур .. "

           Днес тя не можеше да изсмуче никакво настроение от запалената цигара, загаси я с нервно движение в пластмавоса чашка пълна с вода, и заплака. Да, заплака, както беше на улицата, сви се на кълбо и се разтресе, без да се интересува каква тъжна гледка представлява, без да мисли нищо. Просто искаше да заспи, но тротоара на булеварда не беше най-удобното място. Веселина видя наблизо пейка и се затича към нея, като се просна шумно, а проядените дъски изкърцаха дразнещо. Никой не се приближи към "горката луда", а други даже побързаха да се възмутят от наркоманията, която се шири сред младите.

         Вескиният свят се строполи подкосен. Тя усети, че вече спи, което я зарадва безумно, защото в розовите сенки на клепачите и нямаше място за дъждовни облаци.

Лятна картина

         Влизам в малката църква, разположена близо до централните гробища. Изглежда ми толкова познато и в същото време съвсем чуждо. Може би защото никога не съм идвала на това място. Дори и сега не съм тук наистина. Музика от арфи и цигулки прокънтява в ушите ми. Но тези звуци изобщо не ме стряскат, а ме карат да се чувствам отново близо до онази нежност, която обичам да получавам.
          Това е твоят дом, така ли. Изглежда доста пуст без мен, чувам се да казвам.  Ти се обръщаш с гръб в знак на несъгласие. А и си забравил да ми кажеш, че тук не може да се говори. Сълза на тревога се откъсва от очите ми. Ами ако спра да виждам образа ти, който ме води през пустошта.
          Разказваш ми с приповдигнат глас, че тук не е чак толкова лошо. Но защо долавям  тъгата в гласа на човек, безвъзвратно загубил дома си. Ти си емигрант в твоя нов и закътан свят, в който се чува само прекрасна музика. Как иначе да си обясня, че толкова често решаваш да се върнеш при мен. 
           Продължавам да вървя между хладни камъни, без да знам накъде. Дърветата са прокарали безразборно снаги, за да напомнят за вечно зелената  обич, която избуява от напуканата пръст. Спокойстието е проникнало навсякъде, дори в стъпките ми. Те са по-тихи от шепот на утринен вятър.
           Покажи ми къде живееш сега, сам ли си или има друг с теб. Кимваш с глава, сякаш да ми подскажеш, че никога не ти е лиспвала компания. Не мога да не се усмихна. Сега знам, че не съм те пуснала, а ти си си тръгнал.
          Когато камбаната удари по обяд, светът спря да танцува прозаичния си валс. Настъпи тишина. Очаквах да се случи нещо. Но ти си беше тръгнал. На земята остана да лежи  само един яркожълт клас, който като че ли изникна от земята, узря за секунди пред погледа ми, и падна оредял и самотен. Видях как една забързана жена го стъпка, тичайки да догони детето си.
          Сега вече няма никакви тайни между нас. И двамата знаем къде живеем. Аз все още мога да ти идвам на гости. А ти не престана да ме изненадваш  как винаги си бил прав за нас. Всички други се унесоха в приятен следобеден сън, но твоето дихание не спря да трепти жизнено. Като фина мелодия то ми повтаря, че аз също съм бог за някого, който се моли пред мен.