четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Истинската история

       Това е истинска история. На един човек, когото много обичам и ценя. Имената на героите и градовете, в които се развива действието, са променени. Дори да бях впрегнала цялата си фантазия, не бих могла да напиша такава история, каквато е създал животът на тази жена за нея самата.
В онзи ден, който вече никой не помни, Вяра навършваше деветнадесет години. Когато си на деветнадесет, имаш нужда да промениш нечий чужд живот, да го промениш до такава степен, че да го свържеш завинаги с твоя. А завинаги в случая означава най-много пет-шест години. Но да не слагаме началото пред края. Защото всяко нещо започва от нещо друго, за да премине през купища събития и да завърши там, където няма продължение, в т.нар "край".   
На вратата се чу дълго и настоятелно звънене. Вяра очакваше да получи плик с документи и одобрение от университета по хуманитарни науки в Полша. Усмихна се на пощальона, който я поздрави механично като добре програмиран робот, и се отпусна с облекчение на канапето. Цяла година усилия и ето, че най-накрая плановете и се сбъдваха, нейните планове за нейното бъдеще. За първи път тя усещаше, че я очаква нещо наистина хубаво. Ще живее сама без постоянните забележки на майка си, без позакъснялата грижа и ревност на баща си, без сигурността, която я задушаваше и я правеше опитомено животно. Дните щяха да бъдат различни, безумно вълнуващи и неясни. От всички тези мисли понякога и се завиваше свят, а въздухът в дробовете и се примесваше с парливо чувство на паника.
Минаха месеци на подготовка, но ето, че дойде денят на заминаването. Есента напомняше на лято - гореща и изпичаща откритите площади, прекалено оранжева и меланхолична. На гарата в центъра на  града цареше приповдигнато настроение - хора, пътници, багаж .. всеки сам за себе си в това стълпотворение от поздрави и въздишки, със своето "сбогом" и своето нетърпеливо "къде си, помахай да те видя". Вяра се качи в купето на влака, внимателно намести няколко подбрани романа до себе си, затвори очи ... и в следващия момент вече беше в новия си дом - студентското общежитие към университета в Торун.  
Торун беше красиво градче, събрало в себе си история, паметници, църки и много, бодърстващи от векове, призраци. Но това, което най-много допадна на Вяра, беше реката. Висла се простираше спокойна и мързелива, все едно влачеше тежки подводни камъни, за да ги погребе в  мътното си корито. Приспивна, безкрайно красива, оживяла, реката напомняше на минувачите откъде идват и накъде са се запътили, приканваше ги да се движат, да не спират, да не спират дори за минута. Вяра беше записала да учи това, което винаги бе искала. Вече беше студентка по право в един от най-добрите университети в източна Европа. Чувстваше се напълно щастлива сред всички тези непознати хора, които дружелюбно я разпитваха за нейния роден град, за вкуса на българите към храната, за политиката и светските събития. С времето непознатите хора станаха колеги, а една част от колегите се превърнаха в приятели, почти семейство. След година се появи и той, бъдещият съпруг на Вяра, липсващата част от нейното щастие, голямата любов, която и даде вкус към живота. Петър беше всичко, за което тя беше мечтала, всичко, което не можеше да назове, но от което имаше нужда през самотните дни досега. Те бяха колеги, приятели, истински съвместими, мечтатели, млади и безвъзвратно влюбени. Имаха ли бъдеще -те не знаеха, а какво нямаха - така и не помислиха за това. Ожениха се в един дъждовен понеделник, след като решиха, че е въпрос на време да го направят, без гости и тържества. Имаха цялото време на света, а бързаха. Сякаш искаха да надбягат лошите поличби и безмилостния кръговрат на чувствата, който времето неминуемо завърташе около съдбите на хората. Заживяха заедно, а скоро им се роди момиченце. Отброиха се няколко години идиличен, спокоен и благословен семеен живот. Настъпи време да се върнат обратно в България, където ги очакваха обяви за работа, интервюта и нови шефове.       
 Малко след като се върнаха заедно в София, Петър реши, че трябва да промени нещо. Вяра беше като бял, крехък оттенък в посивялата палитра на ежедневието му, а той имаше нужда от яркост, от розово, от червено ... от много червено! Дори малката му дъщеря, която вече беше навършила пет години, трудно предизвикваше усмивка на лицето му. Момиченцето го караше да се чувства преждевременно остарял. Искаше да излезе навън с приятели, с непознати, а не да разказва  приказки за лека нощ. Омръзнали му бяха подреденото легло, жената, която всяка вечер заспиваше уморена до него, и хапчетата за сън, без които не можеше да затвори очи. Беше забравил страстта си към Вяра, но не беше забравил какво значи страст. Затова потърси нов пламък и скоро го намери в киното. Въпреки огромното учудване, което предизвика решението му, никой не се възпротиви, когато Петър сподели, че възнамерява да напусне кантората, където работеше като адвокат, и да се занимава с кино. Артистичните среди  и блясъкът на прожекторите откриха пред него един нов свят, който му харесваше все повече и повече. Завърши набързо второто си образование като режисьор и се впусна в двойствения живот на киното, а в него, както сам откри след време, винаги се случваха интересни неща.
Петър се промени, чувстваше се излъган и подмамен, че открива този живот без правила едва сега – когато е женен и има дете. Нарече себе си глупак, задето е решил да се ожени за първата сериозна жена, която бе обичал. Любовта му беше сезонна, но това той така и не осъзна никога. Скоро започна да се увлича по една дама, която му бяха представили неговите колеги, изтъкнати бохеми от кино средите. Единственото, което си размениха бяха няколко изпиващи погледа и картичка, на която пишеше "Вариететно шоу - бар "Астрал". Още на следващата вечер Петър я посети на адреса, посочен във визитката, и разбра, че Грация работи там като вариететна танцьорка, но това никак не го смути. Напротив, накара го да я желае още повече. Искаше тази дяволска жена, която умееше да пуши, да гледа и да диша съблазнително. Искаше я до такава степен, че забрави за жена си и за детето си, които напразно го чакаха да се прибере в нормален час у дома. Вяра отдавна не очакваше любов и нежност от мъжа си, но затваряше очи за изневерите му заради детето, което беше привързано към баща си. Една сутрин целият и живот се промени, когато проклетата врата се отвори. Вяра видя как съпругът и нахвърля няколко куфара на пода във всекидневната. До него стоеше красивата и тържествуваща Грация. Петър успя да смотолеви нещо като ".. братовчедка ми .. няма къде да живее, ще остане за известно време тук",  запали нервно цигара и обръщайки гръб на жена си, започна да обяснява на "гостенката" как да си направи кафе от машината.            
Вяра се чувстваше победена. След всичко, което беше изтърпяла, не можеше да понесе тя и детето да живеят под един покрив с любовницата, която много скоро щеше да я замести и като съпруга. Взе момиченцето, опакова малко багаж и още на следващия ден се премести при родителите си. Не беше предвидила как ще обясни раздялата си на работа, но когато на другия ден отиде в обичайния час в офиса, установи, че вече всички знаят. Колегите и я гледаха със съжаление. Отвратително чувство на съжаление. То я нараняваше най-много от всичко. Караше я да се свива в черупката си, да се срамува ... никога не беше подозирала, че може да изпитва толкова много срам. Не можеше да се бори с клюките, с приказките, с омразното съчувствие, те просто заливаха укрепленията на нейната сила. Вяра напусна работа, така и не можа да свикне с това да бъде вечната тема на обсъждане, вървяща редом с кафе и цигара в обедната почивка. Започна от нулата, премести се на нова, по-нископлатена длъжност, където тепърва предстоеше да се доказва, но това не я плашеше. Да бъде на нула беше най-хубавото нещо, което и се беше случвало от много време насам.     
 И все пак Вяра не спря да търси любовта и да се движи като реката от студентските си години. Носейки подводните камъни на своя труден живот ... тя продължи.