II. Moralis




             Веселина се събуди от крясъците на група младежи, които псуваха шумно и подритваха празни кутийки от бира. Дрънченето на метала по асфалта я накара да изтръпне, тя присви очи, за да се ориентира. Не помнеше как е стигнала до тук. Около нея се разнасяха смехове и миризма на прясно изпечени пуканки. Централният градски парк, без съмнение, помисли си тя. Веска заоправя гънките на палтото си и точно понечи да стане, когато към нея се приближи момче с бляскавата усмивка на кино актьор. Наистина ли, ето да, той искаше ... той я заговори.

           - Всичко наред ли е, виждам, че се наслаждаваш на особен вид транс. Аз те гледам вече половин час, а ти си отворила очи, но не гледаш нищо, струва ми се.

           Веселина не знаеше какво да каже, не я биваше в контактите. Но това не беше изненада, тъй като тя просто предпочиташе уединението. Поразмърда се нелепо на едно място, все едно се готвеше да  държи реч, но успя да изръси само няколко несвързани думи.

           - Аз .. заспах ... нещо стана, трябва да тръгвам. Чакат ме.

           В действителност никой не я чакаше, дори и кучето не се впечатляваше, когато стопанката му, тътрейки шумно крака по пода, минаваше през коридора.

           - Ей, извинявай. Май те уплаших, не исках да звуча грубо. Мога ли да помогна. Много си хубава, особено като си плакала.

            Тази реплика напълно обърка момичето. Веска хубава, сълзливата смотла със сиви сенки вместо очи е хубава. И тази подигравка ли трябва да понесе. Та тя прилича на вампир, на чудовище, на прогризана от червей ябълка. Веселина стана и направи няколко стъпки, след това още по-категорично закрачи, обръщайки гръб на усмихнатото лице срещу нея.

            -Имам два билета за кино. Всичките ми приятели ме набеждават, че съм луд. Защо да не поканя едно непознато момиче, което ме отбягва и се държи невъзпитано.

             Веселина не можеше да повярва. Обърна се и взе неохотно протегнатия към нея хартиен билет. Не каза нищо. 

            - До утре, тъжна моя! - подвикна смело момчето. Дано да не съжаляваш, че ме срещна.

           Да съжалява. Невъзможно. Това беше една от най-странните случки в живота и. Но не беше лоша, даже се усмихна за пръв път от много време. Какво можеше да иска повече - притежателят на най-красивата усмивка, която бе виждала, я заговори и поиска да я срещне повторно.
            Държеше в ръка билетите за кинопрожекция, но те някак странно натежаваха на пръстите и. Все едно се бе вкопчила в края на скала, а под нея се е отворила чудовищна бездна. Тежки мисли отровиха ума и. Тя не бива да се радва, просто не се е случило нищо весело. Ами ако това хубаво същество се окаже просто един безделник и хлапак, който и се присмива. Тогава тя ще се усети излъгана, изгубена. Тя не иска да рискува настоящата си тъга срещу едно нищо  със златно покритие. 

           Билетите паднаха на земята. Леко, тихо .. все едно никога не са били в ръката и. Намачкани и кални, нацапани с нещи лепкаво и черно, никой  не се наведе да ги вземе. За Веселина денят свърши. А нощта обещаваше лекарство за депресията и. Както тя обича да го пие. През цялата вечер и по много.Докато насити тялото си или го унищожи завинаги.

Момичето, което не спираше да плаче

           



                                                      I. Moralis


             Имало едно време едно момиче, което не спирало да плаче. Като се събудело сутрин, поглеждало тъжно през прозореца и очите му се напълвали със сълзи. А нощем щом луната се показвала на боядисаната в синьо небесна арка, то преставало да се чувства нещастно и слушало самотните звуци, които раждала тишината.  Момичето не било толкова малко на години, но винаги се учудвало, когато минавайки по улицата, го съпровождали алчните и нечисти погледи на хората. "Каква сладка женичка" ..., " Ах, дете ли си, дявол ли си, ще се омъжа за теб... ",..."Стига и ти, простак .. !",  достигали до него закакачливите подмятания на минувачите, но то така и не разбирало, че са адресирани до него.
            Тази, която никога не спирала да плаче, носела иначе жизнерадостното име Веселина.

           "Здравейте, казвам се Веселина, но близките ми казват Веска. Аз съм на 22 години, нямам братя и сестри, хобито ми е да си водя дневник, момчета м-м-мне, в никакъв случай, още съм малка."

           Ако ви интересува нещо друго, свързано с нея, трябва да знаете, че такова няма. Безвкусният портрет на Веска се допълвал от досадния детайл, че тя изучавала класичкески езици в недотам реномиран университет. Понеже очите й винаги били помътнели от плач, много скоро всички започнали да я наричат "Веска кранчето". Хората и се подигравали във всеки един възможен момент, но никой не си направил труда даже веднъж да разбере, защо "кранчето" не пресъхва. ..."Веселинке, Веселинке, както си такава хубава, като се разревеш приличаш на чума, плашиш ми приятелите, вече не идват да пием", я смъмряше с наставнически глас съседът алкохолик, прилично спиртосан и ухилен от сутринта. Веска подминаваше тази, а и всички останали забележки, с темерутско помръдване на брадичката, сякаш казваше: "Да такава съм, чума съм, ама и вие миришете лошо, всеки си има кусур .. "

           Днес тя не можеше да изсмуче никакво настроение от запалената цигара, загаси я с нервно движение в пластмавоса чашка пълна с вода, и заплака. Да, заплака, както беше на улицата, сви се на кълбо и се разтресе, без да се интересува каква тъжна гледка представлява, без да мисли нищо. Просто искаше да заспи, но тротоара на булеварда не беше най-удобното място. Веселина видя наблизо пейка и се затича към нея, като се просна шумно, а проядените дъски изкърцаха дразнещо. Никой не се приближи към "горката луда", а други даже побързаха да се възмутят от наркоманията, която се шири сред младите.

         Вескиният свят се строполи подкосен. Тя усети, че вече спи, което я зарадва безумно, защото в розовите сенки на клепачите и нямаше място за дъждовни облаци.

Лятна картина

         Влизам в малката църква, разположена близо до централните гробища. Изглежда ми толкова познато и в същото време съвсем чуждо. Може би защото никога не съм идвала на това място. Дори и сега не съм тук наистина. Музика от арфи и цигулки прокънтява в ушите ми. Но тези звуци изобщо не ме стряскат, а ме карат да се чувствам отново близо до онази нежност, която обичам да получавам.
          Това е твоят дом, така ли. Изглежда доста пуст без мен, чувам се да казвам.  Ти се обръщаш с гръб в знак на несъгласие. А и си забравил да ми кажеш, че тук не може да се говори. Сълза на тревога се откъсва от очите ми. Ами ако спра да виждам образа ти, който ме води през пустошта.
          Разказваш ми с приповдигнат глас, че тук не е чак толкова лошо. Но защо долавям  тъгата в гласа на човек, безвъзвратно загубил дома си. Ти си емигрант в твоя нов и закътан свят, в който се чува само прекрасна музика. Как иначе да си обясня, че толкова често решаваш да се върнеш при мен. 
           Продължавам да вървя между хладни камъни, без да знам накъде. Дърветата са прокарали безразборно снаги, за да напомнят за вечно зелената  обич, която избуява от напуканата пръст. Спокойстието е проникнало навсякъде, дори в стъпките ми. Те са по-тихи от шепот на утринен вятър.
           Покажи ми къде живееш сега, сам ли си или има друг с теб. Кимваш с глава, сякаш да ми подскажеш, че никога не ти е лиспвала компания. Не мога да не се усмихна. Сега знам, че не съм те пуснала, а ти си си тръгнал.
          Когато камбаната удари по обяд, светът спря да танцува прозаичния си валс. Настъпи тишина. Очаквах да се случи нещо. Но ти си беше тръгнал. На земята остана да лежи  само един яркожълт клас, който като че ли изникна от земята, узря за секунди пред погледа ми, и падна оредял и самотен. Видях как една забързана жена го стъпка, тичайки да догони детето си.
          Сега вече няма никакви тайни между нас. И двамата знаем къде живеем. Аз все още мога да ти идвам на гости. А ти не престана да ме изненадваш  как винаги си бил прав за нас. Всички други се унесоха в приятен следобеден сън, но твоето дихание не спря да трепти жизнено. Като фина мелодия то ми повтаря, че аз също съм бог за някого, който се моли пред мен.

Нуждая се от теб, господин Странен

            Когато нощта се спусне над моя свят, който е и твой, тогава знам, че имам нужда от теб. Господин Странен, не прекрачвай неканен прага на сънищата ми. Или поне ела, когато все още съм будна, за да ти се насладя по-отблизо. Усещам дъха ти. Той ми подсказва посоката, в която се движи сянката на непознатото и алчно желание. Искаш да ме завладееш. Да станеш моя загадка. Може да забавя крачките си и да ти дам шанс да ме настигнеш. Но пак настоявам, че първо ще те разгледам на светната лампа.

           Колко самотна е нощта, когато ме навестяваш, защото ми показваш всички дупки в душата ми. Вярвам в силата ти да ме превземеш като потъващ кораб, но  няма да спра да се  бунтувам, за да остана с разума си. И сега пак те чакам като вода, която да ме заличи от света на живите, но не си мисли, че съдбата ми винаги ще ти принадлежи. Нежността ми е маска, която си слагам само пред теб. Предлагам ти своята стръв, за да препускаш като върколак, който не намира покой нощем и лудее за поквара. Искаш ли да впиеш устни в ръката ми и да изпиеш всяка капка угризения. Колко странен сън си ти.!

            Часовника тиктака,а вътре в мен се надига едно друго аз. Боря се да не бъда обладана от ласкавите ти обещания. Ти няма да ми дадеш спокойствие, знаем го и двамата. Нито аз ще бъда твоето чернокосо ненаситно чудовище. Ние сме просто сън и реалност, които се срещат, за да си поговорят за самотата, която броди в душите. Следващият път, когато се опиташ да ме приближиш, ще те изгоня и ще те обидя хиляди пъти.

           Нямам нужда от провoкацията на пагубния ти чар. Дори отровните думи на удоволствието ще заглъхнат на устните ти. И цялата тази вода, която изливаш върху мен, за да подкопаеш моята вяра, няма да ти помогне. Ти казваш, че искаш да ме освободиш. И аз искам да се освободя, но от теб. Забравям за теб, господин Странен. Ти си призрак на нощта, който търси моето малко жервоприношение. Жестоко е да си разменяме мислите, които ще ни унищожат. Спри да нападаш страннико, защото аз съм крепост на светлината. В очите ми играят невинно бяла луна, чисти струи вода и пърхане на ято диви птици.

Silence Is Golden

        Искам да посетя мястото, където човешката милост е безгранична. Да се слея с това място.Да забравя себе си. Кой ще бъде достатъчно щедър и ще ми разкрие тайната на този загубен рай на чувствата, където мълчанието на залеза е облечено в злато. И тогава и аз на свой ред ще му споделя нещо мое. Нещо от поезията ми, може би. Закачливо непринудена усмивка, породена от желанието ми да помечтая за кратко.

        

         И птиците докоснаха криле,

         понесени към кървавия изток,

         но нещо сякаш ми подсказваше,

         че песента им свърши тук,

         където почна моето мълчание. 

         Усещам смелост и желание да тичам през  безкрайните песъчливи пътеки, които никой не вижда.Това не е истинско. Но се изпълвам с надежди, че някога може и да намеря призрачния плаж от сънищата си. Огромните розови и жълти цветя отразяват като прожектори нежността си в тъмния небесен купол. Леко се затварят, когато ги доближа с ръка. Още не са свикнали с мен. Прекалено много грубост нося от света, от който идвам.

        

          Попита ме тогава, помниш ли,

          самотна ли съм тук сред мъртвите скали,

          дали ме задушава въздуха кристално чист,

          но не посмя от унеса ми да ме разделиш,

          защото моето мълчание бе златно.

         

         Намирам своят приказен оазис. Късче благословия, която се излива от обгърнат в зеленина водопад. Студена вълна въздух заиграва пръските вода в странен танц, а луната изписва с изящна четчица по клепачите ми своите инициали. Съжителстваме на този безчувствен бряг, без да искаме да се притежаваме. Не спирайте дъжда, който се излива върху мен. Аз просто искам да остана сама и да помълча. Заспивам бавно върху сребърните нишки на моята молитва, която този път е без думи.

Протегнати нагоре очи

          Не съм специалист по житейска философия, нито лъжепророк, който си приписва чужди открития. Омръзнало ми е да давам "скъпоценни" съвети и да разчитам на нечия добра воля да ме упътва в лабиринта на случките. Искам да имам нагоре протегнати очи. Винаги. За да съхраня себе си от ужаса на безсмислието.
         Апатията на света около мен и силата на моята чувственост произлизат от два враждуващи рода, които никога няма да се помирят. Няма и защо да го правят. Балансът се крепи на сблъсък от противоречия. Въпросът е от коя страна ще застанеш. Колко остра е нуждата от това да виждаме нещо красиво, нещо положително, нещо, което не можем да си купим с пари. А колко малка е способността ни да се настроим да мислим духовно за това, което сме. Ценностите станаха клишета, смислите станаха превратни и сега учудени умуваме над въпроса "какво ни свързва". По сградите на кухите градове са залепени афиши, които предлагат щастие. Масово щастие. Не искам да съм част от този подреден и непроменяем господар на съдби, който се перчи и нарича себе си живот. Отварям очи и поглеждам пръстите на ръцете си. Дали им предстоят още нежни докосвания   ... и колко груби още... ! Всъщност едва ли има значение. Нищо няма значение в днешния ден, който е толкова типичен, че не може да се различи от вчерашния и от утрешния.
         Аз съм бунтар на свободна практика. Това е доста нестандартен избор на професия, но кой освен мен може да взема решения за това каква да бъда. Цинизмът ми е насочен към всички, а романтиката е отредена само на мен. Това не е среднощна изповед, а вътрешна битка за това дали да гледам към небето или към земята. Да имам корени, които ме приспособяват към традицията, или криле, които ме понасят като  прашинка в света на непознатото. Знам, че моят свят ще остане, дори когато всички останали светове загинат, разцепени през сърцевината си. Защото моят свят няма материални основи. Само духовни очертания.

Бутилка каберне

           Казвам "здравейте" на себе си, защото това е по-скоро обръщение към мен. Тази вечер ще се опитам да разговарям с отражението си в огледалото, но разбира се не съм напълно сама, а споделям компанията на бутилка червено каберне. Моят най-добър приятел Ники също е до мен, но той не може да пие - лекарите са му забранили. Равносметката е ясна. Трябва сама да се преборя с рубиненоблестящата течност в шишето и с философските размисли, които ме бяха връхлетели.  Неканените гости, които обсаждаха крепостта на иначе непревземаемото ми съзнание, се забавляваха и се надсмиваха на това как алкохолът "не хваща". Страница първа на един прашасал дневник, който трябваше да рециклирам, да изгоря, да подаря на някого с по-скромен житейски опит.           
           Първият важен урок, който преговарям е, че никога не бива да се предавам на лошото настроение. Тази краста, която идва с първите есенни дъждове и депресии. Но времето няма нищо общо с убийствената самота, която ме залива като огромна вълна. Знам, че утре отново ще се усмихвам широко, но тази вечер няма да подаря нито една усмивка. Дори на Ники, който вече с възхитено учудване следи как ръката ми долива чашата, без да допусне нито една скъпоценна капка да падне жертва върху покривката. "Имаш нужда, виждам, че нещо не си наред" отбелязва той загрижено. Доста е тежко да го призная, но да, на път съм да наруша и друг важен принцип, който ме  е спасявал от ред неприятни усещания и самосъжалителни уклони. Урок номер две да се напише 15 пъти  последователно с цветни химикали. "Не бива да се пие, когато си тъжен, а само когато си весел." Излишно е да връщам лентата до началото на тинейджърските години, когато особено при девойките се практикуваше алкохолно лечение за всеки  любовен и спиритуален  провал. Но колкото и да съм опитомила някои характерни за мен страсти, никога не съм твърдяла, че съм въздържател. Въздържам се да имам желания постоянно, но тази вечер имам само едно, от което няма да се откажа. Правило трети номер ме тупва по челото, за да провери дали все още възприемам  удари. И още как! Аз съм силно възприемчива към всякакъв род увреждащи и болезнени намеси, но мазохист не съм.  Силна съм много над "средната норма" и знам, че е така, не защото някой ми го е пожелавал пет години поред или защото съм изчела купища книги за самоусъвършенстване. "Не загубвай баланса, той ще ти покаже колко да дадеш и колко да вземеш от света, в който всеки иска да има повече". Разбрах, че тази вечер не само пих достойно много, а и промених тактиката, посоката, близкото бъдеще. Омръзна ми да чакам реката да издълбае камъка.
  
           Следва продължение ...

BACK TO BLACK

           Отново попаднах в черната гама на въпросите, които не могат да получат отговор. Настолната лампа на бюрото ми осветява празните листи. Не искам да кажа нищо. Всяка буква ще подрони стабилната основа на моята убеденост. Вярата ми в това, че всеки пореден ден аз правя правилните избори и не допускам отстъпление от отглеждането на харизматичната ми личност. Стремя се към усъвършенстване, а постигам изхабяване ... ежедневно. Когато човек се отдава на мисли като моите тази вечер, това е сигурен белег, че стройните му планове са се объркали.
         ... Обратно в чернилото. Дали това е  механхолията, която ни спохожда в късните часове на нощта или нещо друго, което не може да се обясни по традиционния начин. Чувствам болка, която иска да бъде изречена. Аз ли се приспособих към живота или той опитоми мен. Едно е сигурно, победите ми са само книжни, но не и реални. Според древните източни народи човек носи в себе си природен елемент. Аз трябваше да съм вода и дърво, но изкривих и прекърших  характера си, и сега съм ... огън и желязо. Толкова много искам да си имам съмишленик, истински духовен брат или сестра, с когото да мога да споделям по всяко време моите съмнения и мечти. Но единственото, което имам е web- страница и чаша студено кафе от сутринта.  Има нещо приятно и приспивно в цветовете на тъмнината.  Черен туш на несъществуващ художник рисува лицата на хората, които не дочакаха да ме видят пораснала . В моята малка стая няма депресия, няма страхове, няма призраци и мрежи на смъртоносни паяци. Приятна изолация. Искам сини очи и коси с цвета на слънцето, но черното в мислите ми пробива през зениците и кожата. Смелостта ми да говоря до задушаване се  ражда като дъжд, който никога не е завалявал. Навън започва бъря и по-всички личи, че скоро няма да спре. Не и тази вечер. Не и докато аз съм будна.Скоро ще загаснат всички светлинки, но това никак не ме плаши. Знам, че не бива да бягам от тъмнината. Тя ще ме обгърне и ще успокои очите ми от бодежите на смеещите се отблясъци, които ме заслепяват. Очарованието на конрастите и безкрайността на сънищата са черни. Също както спомените и неизживяните моменти. Черен е и пътят, който оставих зад себе си, но той ми подхождаше толкова много, защото по него вървях с високо вдигната глава.
              Обратно към призрачния ми дом. Пристъпвам с крака, обути в хиляди цветове и търся драскотините, които оставих  по магическите камъни, преди да вляза в този безсрамен лабиринт на самозабравата. Следите ми са покрити от неистини, обещания и фантазии. Но не преставам да търся черен контур, за да се върна към света, който ме познава дори, когато се променям.

Керванът на стоте слънца

          Днешният ден не беше хубав. Нещо ме дразнеше особено ожесточено. Може би това, че хората около мен изглеждат сърдити и озлобени, увесили нос в земята, без да хвърлят един единствен поглед към препичащото септемврийско слънце. Вместо радост си разменят завист. Никак не са свикнали да обменят смирение. По-лесно е да се изтъргуват - все някой ще осребри тяхната неистинност.  Пазарът на емоции е открит през всеки сезон, а намаленията биха изкушили и най-праведните купувачи. Човешкото доволство е труднопостижимо. То е утопия. То е комунизъм. Химера. Нещо нерeално. Към него няма път. Няма и "козя" пътечка. Сто слънца трябва да огреят земята, за да се почувстваме стоплени от съдбата. Но даже това няма да е достатъчно. Ние искаме (настояваме !!!)  за керван от благоденствие, здраве, пари, скъпоценности, вакханалии, бяла плът, черни роби, нови страсти, стари любови. Какво толкова, ще каже вечно недоволният. Какво толкова, ще кажа аз. И ще започна да навивам като остаряла пружина безжизнени клишета, оцелели във времето. Човек е егоист. Човек за човека е вълк. Човек се ражда зъл. Човек преминава през трупове. Човек е създал монархията, атомната бомба, инквизицията, крепостите, тъмниците, гражданската война. Човек полага хипокаратова клетка, а след това  залага живота на руска рулетка. Човек задушава зародиша на любовта между хората  и абортира надеждата. Човек никога не се лекува от своите слабости. От времето на Кайн и Авел сме свикнали да търсим опасността, а не помощта в отношенията помежду си.  Трудно е да реабилитираме себе си в очите на другите, а ако дръзнем да го направим,  бихме били жалки престъпници, оневинени от собственото си снизхождение.   Предначертано е. Иначе казано, необратимо!   
  ... Туп - туп - туп ... керванът на стоте слънца. Ти го чакаш, нали. Знам, че нощем го сънуваш. Това тежко шествие, което не може да скрие прелестите си. Виж блясъка. Усмихваш се през цялото време. Значи го виждаш! Блюда със златни монети прозират зад фини завеси от свила и кашмир. Измумруди и смарагди красят телата на приказни красавици.  Черни евнуси носят напитки и ароматен тютюн, които обещават наслада под звездно небе. Ти си мъж на всички. Ти си господар на всички. Ти правиш деца и обладаваш всички жени. Ти си шейх. Твоите месии те благославят, а керванът на стоте слънца преминава през времетo, което също е твое. Ти си зенитът на слънчевата система. Но, ти не виждаш. Очите ти са продънени влажни ями, в които раждат змии. През тялото ти като гърч преминава желание да притежаваш още поклонници, а ужасът, да споделиш блясъка на единачеството, те парализира. Безцветната кожа, увита в кадифена дреха, се пука от сушата на съвестта ти. Добродетелите ти гният. Сега те виждам целия гнил.  Пустинният вятър отмахва плаща от лицето на Слънцепомазания  и открива оголените рани на един прокажен. Светлината е яркочервена, робите са слепи, жените - безплодни, а децата недъгави. Керванът е инферно, а стоте слънца приемат лика на палачи под купола на сънищата.       

           Туп - туп - туп ... ти си господарят !

На опашка за "малки" неща

              Как нещо малко винаги успява да "захапе" нещо голямо. Еми как ... Така. Даже не е нужно да имаш фантазия на илюзионист. Защото дребните неща често са по-издръжливи, по-силни, по-еластични, по-смели, по-красиви.
             От своя страна, по-красивите, по-смелите, по-еластични, по-силни, по-издръжливи неща са, как да се каже ... ами дребни. Какъв завъртян ребус от думи, и сега някой ще каже "абе, ти, разбра ли нещо, щото аз му изтървах края !?". Жените сме свикнали да препускаме през долината на мислите, без да смятаме за нужно да даваме отчет на НЕ-жените.(те пък кои бяха?!) И понеже застъпвам тезата, че всеки човек носи половинка- женска и мъжка- ще започна да обяснявам повече и да обърквам по-малко мъжкото си "АЗ"-ченце.
          Примерите са изцяло житейски. Дребно житейски.
     
          Дребното куче отмъква кокала на голямото.
          Дребното объркване ни кара да изглеждаме като големи смотаняци.
          Дребната буба ражда дълга копринена нишка.
          Дребните тревоги ни докарват големи болести.
          Дребната жена е по-сексапилна от едрата.
           
            А какво да кажа за тънките, нежни, чупливи, бледи, семпли, крехки и в крайна сметка "дребни" по всички алинеи неща.
          
           Тънкият ленен конец е по-еластичен от дебелото корабно въже.
           Нежният женски профил е по-очарователен от грубия.
           Чупливия кристал е по-изискан от допотопните железни бокали.
           Бледата луна те кара да пишеш с повече чувство, без да те избива на вампири и "Здрач".
           Семплата гениалност е по-успешна от гръмките клишета.
           Крехка е моята муза и въпреки това е трикратен световен шампион по борба в сравнение с изсъхналите метафори на драскачите.
   
          Допускам, че вече не се съмнявате в това, което се опитвах да ви кажа в самото начало. А и да се съмнявате, това не е достатъчен повод да пренапиша и преподредя възгледите си.
          Приемете своя дребен провал, о, мои мили, опоненти.

Зелени неща във въздуха

         


              Tолкова тихо и зелено... скоро не ми беше правило впечатление, че нещо около мен може да бъде толкова тихо и зелено. Кълба сивкав пух, залепнали за листата на дърветата като сладък мед по пръстите на дете. Треви, обагрени в червено и розово. Земя, която носи аромата на мокра пръст и разхвърляни от вятъра огнища. Представете си всичко това като сърцевина, около която природата е създала великолепен пръстен, който започва с море, преминава по средата през гладка поляна, и  се затваря  в борова гора. Поне през този следобед виждам именно това, докато пия чаша следобедно кафе на лятната тераса у нас. Не знам дали има смисъл в това да описвам природата, защото никога не мога да я "щракна" за снимка. След минути няма да е същата. Застинала в спокойствие,  тя сякаш не ми позволява да си служа с определения като: "хармонична", "непроменяема", "заспала". Защото природата никога не спи, никога не остава същата. Тя е прекалено съвършена, за да си позволи да не се променя, а не е тайна, че съвършенството се изгражда, то се постига, наслагва, носи в себе си хода на времето. От мислите ми ме изкарва острата миризма на запален наблизо огън. Може би точно, защото си въобразих, че съм успяла да заключа песента на птиците и гладката зелена повърхност на  кактусите в мисловната си кутийка за впечатления. Възухът се променя от син до сив.  Ако бях режисьoр на филм, тази смяна на кадъра, щеше да пасне чудесно на заснемането на напрегната развръзка. Но за моя радост или огорчение, аз съм само наблюдател, който гледа танца между цветния прашец и дребните мушички във въздуха. Поглеждам право пред мен, но не успявам да се фокусирам в една точка. Зеленото пред мен започва да трепти и се смесва с жълто и оранжево. Присвивам очи в нов опит да видя нещо, което не съм зебелязвала досега, но него го няма. Разбирам, че спокойствието, което търся в короната на вишневото дърво срещу мен, се е спотаило вътре в мислите ми. Тежка въздишка, но в никакъв случай издаваща слабост или тъга. Имам нужда от повече такива следобеди. Даже мисля следващият път, когато пиша, да заменя компютъра с дневник с твърди корици. Не вярвам хартията да ми действа по-вдъхновяващо, просто така, от каприз. Прекалено дълъг интервал от време изтече, без да го гледам, и ето, слънцето най-безстрастно е отишло чак зад навеса на верандата. Отнема ми минута да си представя точно къде е застанало. Топлината дава усещане за местоположение. Също както хората около теб подсказват кой си ти, без да е нужно да се представяш. Има доста любопитни аналогии между човека и природата, само трябва да си тук, на това място, с чаша кафе, за да ги откриеш за себе си. Поглеждам надясно, и в този  момент пред погледа ми застава пълна купа с кървавочервени дренки. Представих си  как преди векове, вещери с гарванови носове и дълги нокти, са правели от тях лекове или отрова - толкова много ми приличат на магически топчета, пръснати хаотично в зеления гирлянд на храста до оградата.  Този следобед решавам да направя освежаващ сироп, пълен с витамини и  запечатан с последния дъх на лятото.

Син кристал пред бяла перла

           

              Синият кристал отразява първите лъчи, които пропукват облаците над мислите на едно момиче, което отива много далеч. Как искам времето да ми прави компания, да е мрачно като мен, но то напук ми показва наивната си усмивка от рахвърляни кълба пух. Тръсвам глава  като героиня от черно бял филм. Всичко е поза! Като че ли това ще ми помогне да изляза от тези стъпки, които ме водят в противоположната на теб посока. Студеното синкаво стъкълце, подарък от теб, (не помня по какъв повод, мина много време оттогава),  докосва плътта, оставяйки гореща следа от спомени. Силата ти прелива в изтънелите вени на  неувереността, която олицетворявам - тя се побира в малкото бижу, окичено на врата ми! ... Приех те за мой талисман, който не се вижда и няма цвят. Но въпреки, че в теб всичко е загадъчно и понякога се чудя дали  не сменяш формата си като настроение, бих те познала,  дори зад сенките на дърветата.      
            Движа се бързо, сякаш ме носят криле на вълшебна птица, а бялата перла трепери безпомощно на сребърната нишка на романтиката, скрила  своята ефирна нежност зад искрящата синя мантия на кристала. Отивам още по-далеч, самотност или самота - не правя такива смазващи избори, така че, ще  приема това, което ми поднесе собствената ми непримиримост. Млечнобялата перла се бунтува, препълнена от недоизказани чувства,  и се пръсва на хиляди прашинки, които наръсват очите ми. Това ли ще съм винаги за теб? Разрухата спи в моите нежни очертания...

          Докато преминавам през времето, погледът ми претърсва всяко едно кътче да те види. Но оставам с горчивото усещане, че ти си изчезнал, прогонен от безжалостните ветрове на меланхолията. Инстинктивно протягам ръка и погалвам синия кристал и бялата перла, които никога не се разделят....

           

Коридори

Две-три стъпки през коридора лунен на замъка, притихнал и зловещ,
извеждат  ни до сцената на веселите божества,
намачкани и пепеляви, розови листа лежат по пода,
напоени със злочест копнеж и млада кръв на безпразнична любов.
Раздялата е радостна, но няма да я преживеем, безутешно прокълнати сме.

В залата се гонят погледи и обещават лудост зад завеси недокоснати,
и само ние не сме гости на този звезден кът на прелъстените,
а ложите красим на други грешници, усмихващи се изкусително,
как искам да ти споделя, че уморих се от въртене във квадрати...
Дали ще си пред мен, когато пусна ти ръцете в очакване на новата ни среща ...

Издигат тъжни сенки витрините от здрач и в измудрудено зелено натежават,
това не е бал с маски, но нищо тук не е реално,
и младите богини размечтани не искат да си идат без подарък,
а боговете шепнат ми  измамно как  тук господарката съм аз,
държиш ли още моето лице до твоето, за да затворя пак очи  за малко ..

Косата ми се пръсна шеговито по мрамора безкрайно хладен,
и пак покланям се и слагам длан в окови  чужди, натежали от ласкателства,
оплитат се в безскрупулност копринените нишки на роклята прозрачна,
няма ли да ме настигнеш и да закриеш раменете ми от тези хищници.
Не искам този танц да спира, но лунен лъч изгася лампите засрамено .

Пак те виждам ... само тебе ....

In Memoriam

   

    Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Жизненият си път завършва на 29 октомври 1914 в София. Хрониките говорят за самоубийство, извършено чрез приемането на голямо количество отрова - .http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=130  (тук по-подробно е описана биографията му). Поетът е определян като изключително рядко явление, от една страна той остава запомнен с това, че налага символизма и естетиката на това течение по един безапелационен начин в българските литературни среди, а от друга малцина са тези, които не са чували за бурния му личен живот, белязан от любовта му към неговите две музи Мина Тодорова и Лора Каравелова.  Последната ( Лора ) се оказва фаталната ... След нейното самоубийство, Яворов е изправен пред съдебен процес  (какво не бих дала да видя делото пред мен), обвинен в убийството на любимата си. Грозните мълви и обвинения го карат да посегне на живота си, Яворов се отива завинаги... по символистки не се преборва за живота си, а се оставя на страданието си, и в крайна сметка загубва пътя. Това е биографията на поета Яворов, където напълно се застъпват личен и тврочески свят. (това повечето като че ли го знаем)

     А ето един интересен линк, който наслагва нови щрихи към мистериозната смърт на Лора (заслужава да се види ) http://www.savchev.org/?www&a=1&b=4&ln=3&na=6&nb=14&nc=10008. Самият факт, че 96 години след смъртта му делото по случая продължава да вълнува много умове, само би могъл да ни накара да си представим каква е била важността на този процес ... емблематичен съдебен процес за меланхолията, обречеността, страданието и в крайна сметка любовта. Ето го символизма оживял в образа на един единствен човек, и дори друг поет символист да нямаше, само Яворов да беше писал, пак щяхме да знаем що е ти символизъм, защото Яворов самият е по-ярък и оригинален символ от всички, които е приютил в лириката си. И тук аз лично си задавам следния въпрос, на който някак си ме е страх да си отговоря. "Поетичният свят на Яворов ли натисна спусъка и уби човека Яворов или човека Яворов даде отрова на тялото си и завинаги затвори вратите към много неродени откровения"!!! В реалния свят Яворов погреба две жени, в стиховете си поетът оплака десетки души, включително и своята. Ежедневието му на млад и известен поет му поднесе сладкия мед на славата и обожанието и веднага след това му разкри горчивината на обвиненията и жестокостта. Но нима от стиховете му не прозираше същият "маскарад" както от живота му....с редида крещящо несъвместими  настроения, объркан и неразбран. Не мисля, че има някой, който да отговори убедено на този въпрос, защото това всъщност остана загадката на Яворов. Злокобна е мистерията,която ни кара да правим догадки над въпроса, дали е възможно придобивките на нашата фантазия да се обърнат срещу нас, да се оплетем в собствените си вярвания или по-скоро безверие ... става ли човек жертва на своите вътрешни усещания, подсилват ли те личната му драма, или просто никога не са били нещо различно от нея. И следвайки тези разсъждения, достигам до крайността на логиката, като си подхвърлям наум светотатствената мисъл за опасността да се загубиш в символите, да влезеш между стиховете и да заживееш в паралелен свят, да забравиш началато на живота и да приемеш края му за изкушение. Поезията ли е това премерено зло, което прегръща в едно цяло люлката на вдъхновението и задгробния живот на поетите. Защо тези, които са създадени гениални, не могат да проумеят, че това, което  съзират в листите на намачканите си тефтерчета не съществува, че е преувеличено, че засилва неврозата и безнадежността им. За да имаме гений, трябва да имаме труп - това е циничното заключение до което стигнах, но  което никак няма да приема лесно. И въпреки това е вярно, жестоката логика на живота  отново ни прошепва, че в този неравностоен дуел ние никога няма да сме победители. Яворов даде себе си в дар срещу по-ценния подарък да има свобода и безкрайност на чувствата. Единствено душата на човек, която се е терзала до смърт, може да разкрие такива дълбини на съзнанието, да ни накара да се разтреперим, да се страхуваме да бръкнем по-навътре в нея, току виж сме се опарили от пламъците на стиховете, проблеснали в нашите собствени очи. "Аз не живея, аз горя.." каза Яворов и после каза "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея" . Какви думи ..,  как след тях да не ни е страх от поезията ??!

Името на Гениалността

            Освен на поезията, която е плод на определени моменти на моето творческо "умопомрачение", бих искала да отдам внимание и на ПОЕТИТЕ, които са ме накарали (накарали звучи прекалено огрубено, но на практика аз не проявих никаква съпротива, никакъв опит да отрека, да омаловажа този жанр), да обичам стиховете и да усещам чувствителността, която е присъша само на тези, които могат да обитават два свята едновременно. И веднага правя опит да обясня - връзката между мен и тези, които са погалили сетивата ми с перцето на гениалната лирика, е всъщност не една, а много връзки. Докато четях аз имах възможността да опозная съзнанието, драмата на живота на хора, живели преди повече от половин век, създадох си принципи за това какво и как трябва да се пише (което е важно, колкото и "тромаво" да звучи), но най-несравнимо беше усещането, когато започнах да пиша, и тогава си казах "Боже, какво ли му е било на Яворов".... ! Защото това дали аз имам или нямам заложби да пиша стихове е толкова под въпрос, колкото безспорно е, че ставам друг човек, когато излея себе си на листа хартия. С тялото и със съзнанието си усещам това, което се случва между строфите.И това понякога е малко плашещо, защото границата на възприятията се размива и е трудно да се "отскубнеш", да прескочиш от единия свят в другия. Убедена съм, че има хора, които комбинират в себе си толкова различна чувствителниост, че няма как да не пишат, в противен случай биха страдали повече...

          Следващата публикация е за един от най-големите поети, за една от най-тежките съдби не само в българската, но и в световната поетична история, за този, който прави така, че листите да обгарят по ръбовете, защотото огън гори в думите му ... ЯВОРОВ !

Защо започвам ..

          Наскоро получих съвет, че човек трябва "мнооого бавно да бърка кафето си" и мисля, че най-добрата душевна терапия за търпение и себеопознаване е поезията. Дали ще пишеш или ще четеш поезия не е важно, защото и в двата случая ще намериш ключа към това как да влияеш и да моделираш психиката си. И реших да започна крехко ...

Дълбини

За сетен път срива се небето над мътния ми кръгозор,
оплитат се океани от ненавист в пагубно безсилие,
стихии болновяли носят моите въздишки неугаснали,
как дълго търсех аз брега .. с другите самотници.

И ето пристана изгрява с първата зора,
но моите братя и сестри са вече сенки,
и даже пепел няма от души, а вятър пръска само спомени,
за нещо минало, и дъх поезия от устните ми се отронва ...

Онемяла и без взор рисува самотата своя приказка,
без да мога да я споделя или запиша по ръцете си,
тя ме притежава и аз нея, и все пак
хубаво би било да има още някой с мен на острова ...

Но ето залез навестява погледа и тишина погалва раните,
и гласовете на забравените  кръщават ме в дома на нимфите,
единственото живо тук са стиховете,
които някога не бяха тъй самотни и безкрили ..

Чуплив път

Новата вест е мамещ път през нищото разплакано,
дали добра е, или зла ненужно е да знаем...
дали зад нея на тъгата демонът се крие,
дали ще ни напука и ще ни изтрие,
дали ще ни подхлъзне от върха към дъното...

И зная аз защо така е... и не бих го скрила...

Защото лъч спасение, пожар от устрем пали,
и мисъл крехка носи на промяната лика,
и всяка стъпка нова вае лабиринт от пожелания,
и новата магия на мечтанието ще ни покаже начин да останем ..
И бездната на страх ще се оттегли пред новото небе от състрадание.

Не зная аз дали това мечта е, но повече не искам да я крия...