Коридори

Две-три стъпки през коридора лунен на замъка, притихнал и зловещ,
извеждат  ни до сцената на веселите божества,
намачкани и пепеляви, розови листа лежат по пода,
напоени със злочест копнеж и млада кръв на безпразнична любов.
Раздялата е радостна, но няма да я преживеем, безутешно прокълнати сме.

В залата се гонят погледи и обещават лудост зад завеси недокоснати,
и само ние не сме гости на този звезден кът на прелъстените,
а ложите красим на други грешници, усмихващи се изкусително,
как искам да ти споделя, че уморих се от въртене във квадрати...
Дали ще си пред мен, когато пусна ти ръцете в очакване на новата ни среща ...

Издигат тъжни сенки витрините от здрач и в измудрудено зелено натежават,
това не е бал с маски, но нищо тук не е реално,
и младите богини размечтани не искат да си идат без подарък,
а боговете шепнат ми  измамно как  тук господарката съм аз,
държиш ли още моето лице до твоето, за да затворя пак очи  за малко ..

Косата ми се пръсна шеговито по мрамора безкрайно хладен,
и пак покланям се и слагам длан в окови  чужди, натежали от ласкателства,
оплитат се в безскрупулност копринените нишки на роклята прозрачна,
няма ли да ме настигнеш и да закриеш раменете ми от тези хищници.
Не искам този танц да спира, но лунен лъч изгася лампите засрамено .

Пак те виждам ... само тебе ....

In Memoriam

   

    Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Жизненият си път завършва на 29 октомври 1914 в София. Хрониките говорят за самоубийство, извършено чрез приемането на голямо количество отрова - .http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=130  (тук по-подробно е описана биографията му). Поетът е определян като изключително рядко явление, от една страна той остава запомнен с това, че налага символизма и естетиката на това течение по един безапелационен начин в българските литературни среди, а от друга малцина са тези, които не са чували за бурния му личен живот, белязан от любовта му към неговите две музи Мина Тодорова и Лора Каравелова.  Последната ( Лора ) се оказва фаталната ... След нейното самоубийство, Яворов е изправен пред съдебен процес  (какво не бих дала да видя делото пред мен), обвинен в убийството на любимата си. Грозните мълви и обвинения го карат да посегне на живота си, Яворов се отива завинаги... по символистки не се преборва за живота си, а се оставя на страданието си, и в крайна сметка загубва пътя. Това е биографията на поета Яворов, където напълно се застъпват личен и тврочески свят. (това повечето като че ли го знаем)

     А ето един интересен линк, който наслагва нови щрихи към мистериозната смърт на Лора (заслужава да се види ) http://www.savchev.org/?www&a=1&b=4&ln=3&na=6&nb=14&nc=10008. Самият факт, че 96 години след смъртта му делото по случая продължава да вълнува много умове, само би могъл да ни накара да си представим каква е била важността на този процес ... емблематичен съдебен процес за меланхолията, обречеността, страданието и в крайна сметка любовта. Ето го символизма оживял в образа на един единствен човек, и дори друг поет символист да нямаше, само Яворов да беше писал, пак щяхме да знаем що е ти символизъм, защото Яворов самият е по-ярък и оригинален символ от всички, които е приютил в лириката си. И тук аз лично си задавам следния въпрос, на който някак си ме е страх да си отговоря. "Поетичният свят на Яворов ли натисна спусъка и уби човека Яворов или човека Яворов даде отрова на тялото си и завинаги затвори вратите към много неродени откровения"!!! В реалния свят Яворов погреба две жени, в стиховете си поетът оплака десетки души, включително и своята. Ежедневието му на млад и известен поет му поднесе сладкия мед на славата и обожанието и веднага след това му разкри горчивината на обвиненията и жестокостта. Но нима от стиховете му не прозираше същият "маскарад" както от живота му....с редида крещящо несъвместими  настроения, объркан и неразбран. Не мисля, че има някой, който да отговори убедено на този въпрос, защото това всъщност остана загадката на Яворов. Злокобна е мистерията,която ни кара да правим догадки над въпроса, дали е възможно придобивките на нашата фантазия да се обърнат срещу нас, да се оплетем в собствените си вярвания или по-скоро безверие ... става ли човек жертва на своите вътрешни усещания, подсилват ли те личната му драма, или просто никога не са били нещо различно от нея. И следвайки тези разсъждения, достигам до крайността на логиката, като си подхвърлям наум светотатствената мисъл за опасността да се загубиш в символите, да влезеш между стиховете и да заживееш в паралелен свят, да забравиш началато на живота и да приемеш края му за изкушение. Поезията ли е това премерено зло, което прегръща в едно цяло люлката на вдъхновението и задгробния живот на поетите. Защо тези, които са създадени гениални, не могат да проумеят, че това, което  съзират в листите на намачканите си тефтерчета не съществува, че е преувеличено, че засилва неврозата и безнадежността им. За да имаме гений, трябва да имаме труп - това е циничното заключение до което стигнах, но  което никак няма да приема лесно. И въпреки това е вярно, жестоката логика на живота  отново ни прошепва, че в този неравностоен дуел ние никога няма да сме победители. Яворов даде себе си в дар срещу по-ценния подарък да има свобода и безкрайност на чувствата. Единствено душата на човек, която се е терзала до смърт, може да разкрие такива дълбини на съзнанието, да ни накара да се разтреперим, да се страхуваме да бръкнем по-навътре в нея, току виж сме се опарили от пламъците на стиховете, проблеснали в нашите собствени очи. "Аз не живея, аз горя.." каза Яворов и после каза "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея" . Какви думи ..,  как след тях да не ни е страх от поезията ??!

Името на Гениалността

            Освен на поезията, която е плод на определени моменти на моето творческо "умопомрачение", бих искала да отдам внимание и на ПОЕТИТЕ, които са ме накарали (накарали звучи прекалено огрубено, но на практика аз не проявих никаква съпротива, никакъв опит да отрека, да омаловажа този жанр), да обичам стиховете и да усещам чувствителността, която е присъша само на тези, които могат да обитават два свята едновременно. И веднага правя опит да обясня - връзката между мен и тези, които са погалили сетивата ми с перцето на гениалната лирика, е всъщност не една, а много връзки. Докато четях аз имах възможността да опозная съзнанието, драмата на живота на хора, живели преди повече от половин век, създадох си принципи за това какво и как трябва да се пише (което е важно, колкото и "тромаво" да звучи), но най-несравнимо беше усещането, когато започнах да пиша, и тогава си казах "Боже, какво ли му е било на Яворов".... ! Защото това дали аз имам или нямам заложби да пиша стихове е толкова под въпрос, колкото безспорно е, че ставам друг човек, когато излея себе си на листа хартия. С тялото и със съзнанието си усещам това, което се случва между строфите.И това понякога е малко плашещо, защото границата на възприятията се размива и е трудно да се "отскубнеш", да прескочиш от единия свят в другия. Убедена съм, че има хора, които комбинират в себе си толкова различна чувствителниост, че няма как да не пишат, в противен случай биха страдали повече...

          Следващата публикация е за един от най-големите поети, за една от най-тежките съдби не само в българската, но и в световната поетична история, за този, който прави така, че листите да обгарят по ръбовете, защотото огън гори в думите му ... ЯВОРОВ !

Защо започвам ..

          Наскоро получих съвет, че човек трябва "мнооого бавно да бърка кафето си" и мисля, че най-добрата душевна терапия за търпение и себеопознаване е поезията. Дали ще пишеш или ще четеш поезия не е важно, защото и в двата случая ще намериш ключа към това как да влияеш и да моделираш психиката си. И реших да започна крехко ...

Дълбини

За сетен път срива се небето над мътния ми кръгозор,
оплитат се океани от ненавист в пагубно безсилие,
стихии болновяли носят моите въздишки неугаснали,
как дълго търсех аз брега .. с другите самотници.

И ето пристана изгрява с първата зора,
но моите братя и сестри са вече сенки,
и даже пепел няма от души, а вятър пръска само спомени,
за нещо минало, и дъх поезия от устните ми се отронва ...

Онемяла и без взор рисува самотата своя приказка,
без да мога да я споделя или запиша по ръцете си,
тя ме притежава и аз нея, и все пак
хубаво би било да има още някой с мен на острова ...

Но ето залез навестява погледа и тишина погалва раните,
и гласовете на забравените  кръщават ме в дома на нимфите,
единственото живо тук са стиховете,
които някога не бяха тъй самотни и безкрили ..

Чуплив път

Новата вест е мамещ път през нищото разплакано,
дали добра е, или зла ненужно е да знаем...
дали зад нея на тъгата демонът се крие,
дали ще ни напука и ще ни изтрие,
дали ще ни подхлъзне от върха към дъното...

И зная аз защо така е... и не бих го скрила...

Защото лъч спасение, пожар от устрем пали,
и мисъл крехка носи на промяната лика,
и всяка стъпка нова вае лабиринт от пожелания,
и новата магия на мечтанието ще ни покаже начин да останем ..
И бездната на страх ще се оттегли пред новото небе от състрадание.

Не зная аз дали това мечта е, но повече не искам да я крия...