Забързаност

Да сложим началото
Защо не виждаме края.
Капризи носим.
Бавно се изкачваме.
Не умеем да слизаме,
..и само искаме

Треперим. Студът изстива.
Не бягаме.
Изморени сме. Вървим.
Горди от себе си.
С тревога от призраци,
но не нашите, не ние ...

Да съжаляваме,
не се надяваме,
не сме противници.
Изморени сме.
Да спрем да си починем
И пак да искаме.

Страхове

Има място под земята скрито,
с призрачни усмивки щедро украсено.
Не искам там да срещнеш моя символ,
където вятър черен надеждата приспива.
Oблаци, притихнали невинно в розово ,
окови ще ти станат тежки до живот,
и ти ще ме прегръщаш с ярост.

Врата от тайни чака те да влезеш,
отвъд самотните мечти да пропълзиш,
зеленооки ангели намигват  с лукавост,
сред тях не искам да ме разпознаеш.
С огън в дланите, красив и омагьосан,
ще видиш мрачния ми двойник
и ще го обикнеш, без да го желаеш.

Не мисля да търся

        Какво бих търсила отново в празните си мисли. Отговорът е неизвестен. И въпреки това поемам на път, който ще ме отведе до ново начало. Нахлувам дълбоко в себе си. Не мога да избягам от сенките, които се гонят помежду си и заговорничат. Лица, познати и непознати, се усмихват, докато не се изкривят от злоба. Трябва да поседна сред всички непотребни спомени. Дали един ден ще виждам опора в тях  за нещо изгубено. 

        Една по една се прелистват страници от странна тетрадка. Познах я веднага. Едно малко момичецне пишеше преди време всичко, което усещаше и се срамуваше от това. То не показваше на никого тайните си, но имаше талант да  изрязва чувства от сърцето си като от хартия. Почти няма промяна от онези дни. Сега друга голяма жена събира разцъфнали мигове любов във въображението си, но тя самата е брънка от реалната безчувственост. Не търся съжаление. Това се случа на големите .. на всички затворили  вратите на сигурното, за да попаднат в коридори от безтегловност. 

       Помня, че още тогава вярата ми беше като удар, който можеше да сломи всеки погрешен устрем. Думите не бяха наивно детско говорене. Единствено разкривеният, неуверен почерк указваше за крехката възраст и вълненията, които едва проходжаха. Съзнанието беше същото, но беше по-жестоко. То не позволяваше на никакви опрадвания да го променят, не извиняваше нищо, което носеше страдание. После настъпи смърт и нов живот. Тетрадката, попила стотици терзания и напразни сълзи, се намести неловко в едно затънтено чекмежде, и беше забравена.

       Ето какво намерих отново в празните си мисли. Срещнах сериозният поглед на едно лице, което беше моето. Не мога да се скрия от себе си. Не искам.  Понякога забравям, че винаги, когато имам нужда, мога да се върна при моята безгрешна детска интуиция. Няма да стана по-невинна, нито ще си върна безгрижните дни, когато си цапах пръстите с мастило. Достатъчно ми е да помня, че и тогава пак бях аз.