BACK TO BLACK

           Отново попаднах в черната гама на въпросите, които не могат да получат отговор. Настолната лампа на бюрото ми осветява празните листи. Не искам да кажа нищо. Всяка буква ще подрони стабилната основа на моята убеденост. Вярата ми в това, че всеки пореден ден аз правя правилните избори и не допускам отстъпление от отглеждането на харизматичната ми личност. Стремя се към усъвършенстване, а постигам изхабяване ... ежедневно. Когато човек се отдава на мисли като моите тази вечер, това е сигурен белег, че стройните му планове са се объркали.
         ... Обратно в чернилото. Дали това е  механхолията, която ни спохожда в късните часове на нощта или нещо друго, което не може да се обясни по традиционния начин. Чувствам болка, която иска да бъде изречена. Аз ли се приспособих към живота или той опитоми мен. Едно е сигурно, победите ми са само книжни, но не и реални. Според древните източни народи човек носи в себе си природен елемент. Аз трябваше да съм вода и дърво, но изкривих и прекърших  характера си, и сега съм ... огън и желязо. Толкова много искам да си имам съмишленик, истински духовен брат или сестра, с когото да мога да споделям по всяко време моите съмнения и мечти. Но единственото, което имам е web- страница и чаша студено кафе от сутринта.  Има нещо приятно и приспивно в цветовете на тъмнината.  Черен туш на несъществуващ художник рисува лицата на хората, които не дочакаха да ме видят пораснала . В моята малка стая няма депресия, няма страхове, няма призраци и мрежи на смъртоносни паяци. Приятна изолация. Искам сини очи и коси с цвета на слънцето, но черното в мислите ми пробива през зениците и кожата. Смелостта ми да говоря до задушаване се  ражда като дъжд, който никога не е завалявал. Навън започва бъря и по-всички личи, че скоро няма да спре. Не и тази вечер. Не и докато аз съм будна.Скоро ще загаснат всички светлинки, но това никак не ме плаши. Знам, че не бива да бягам от тъмнината. Тя ще ме обгърне и ще успокои очите ми от бодежите на смеещите се отблясъци, които ме заслепяват. Очарованието на конрастите и безкрайността на сънищата са черни. Също както спомените и неизживяните моменти. Черен е и пътят, който оставих зад себе си, но той ми подхождаше толкова много, защото по него вървях с високо вдигната глава.
              Обратно към призрачния ми дом. Пристъпвам с крака, обути в хиляди цветове и търся драскотините, които оставих  по магическите камъни, преди да вляза в този безсрамен лабиринт на самозабравата. Следите ми са покрити от неистини, обещания и фантазии. Но не преставам да търся черен контур, за да се върна към света, който ме познава дори, когато се променям.

Керванът на стоте слънца

          Днешният ден не беше хубав. Нещо ме дразнеше особено ожесточено. Може би това, че хората около мен изглеждат сърдити и озлобени, увесили нос в земята, без да хвърлят един единствен поглед към препичащото септемврийско слънце. Вместо радост си разменят завист. Никак не са свикнали да обменят смирение. По-лесно е да се изтъргуват - все някой ще осребри тяхната неистинност.  Пазарът на емоции е открит през всеки сезон, а намаленията биха изкушили и най-праведните купувачи. Човешкото доволство е труднопостижимо. То е утопия. То е комунизъм. Химера. Нещо нерeално. Към него няма път. Няма и "козя" пътечка. Сто слънца трябва да огреят земята, за да се почувстваме стоплени от съдбата. Но даже това няма да е достатъчно. Ние искаме (настояваме !!!)  за керван от благоденствие, здраве, пари, скъпоценности, вакханалии, бяла плът, черни роби, нови страсти, стари любови. Какво толкова, ще каже вечно недоволният. Какво толкова, ще кажа аз. И ще започна да навивам като остаряла пружина безжизнени клишета, оцелели във времето. Човек е егоист. Човек за човека е вълк. Човек се ражда зъл. Човек преминава през трупове. Човек е създал монархията, атомната бомба, инквизицията, крепостите, тъмниците, гражданската война. Човек полага хипокаратова клетка, а след това  залага живота на руска рулетка. Човек задушава зародиша на любовта между хората  и абортира надеждата. Човек никога не се лекува от своите слабости. От времето на Кайн и Авел сме свикнали да търсим опасността, а не помощта в отношенията помежду си.  Трудно е да реабилитираме себе си в очите на другите, а ако дръзнем да го направим,  бихме били жалки престъпници, оневинени от собственото си снизхождение.   Предначертано е. Иначе казано, необратимо!   
  ... Туп - туп - туп ... керванът на стоте слънца. Ти го чакаш, нали. Знам, че нощем го сънуваш. Това тежко шествие, което не може да скрие прелестите си. Виж блясъка. Усмихваш се през цялото време. Значи го виждаш! Блюда със златни монети прозират зад фини завеси от свила и кашмир. Измумруди и смарагди красят телата на приказни красавици.  Черни евнуси носят напитки и ароматен тютюн, които обещават наслада под звездно небе. Ти си мъж на всички. Ти си господар на всички. Ти правиш деца и обладаваш всички жени. Ти си шейх. Твоите месии те благославят, а керванът на стоте слънца преминава през времетo, което също е твое. Ти си зенитът на слънчевата система. Но, ти не виждаш. Очите ти са продънени влажни ями, в които раждат змии. През тялото ти като гърч преминава желание да притежаваш още поклонници, а ужасът, да споделиш блясъка на единачеството, те парализира. Безцветната кожа, увита в кадифена дреха, се пука от сушата на съвестта ти. Добродетелите ти гният. Сега те виждам целия гнил.  Пустинният вятър отмахва плаща от лицето на Слънцепомазания  и открива оголените рани на един прокажен. Светлината е яркочервена, робите са слепи, жените - безплодни, а децата недъгави. Керванът е инферно, а стоте слънца приемат лика на палачи под купола на сънищата.       

           Туп - туп - туп ... ти си господарят !

На опашка за "малки" неща

              Как нещо малко винаги успява да "захапе" нещо голямо. Еми как ... Така. Даже не е нужно да имаш фантазия на илюзионист. Защото дребните неща често са по-издръжливи, по-силни, по-еластични, по-смели, по-красиви.
             От своя страна, по-красивите, по-смелите, по-еластични, по-силни, по-издръжливи неща са, как да се каже ... ами дребни. Какъв завъртян ребус от думи, и сега някой ще каже "абе, ти, разбра ли нещо, щото аз му изтървах края !?". Жените сме свикнали да препускаме през долината на мислите, без да смятаме за нужно да даваме отчет на НЕ-жените.(те пък кои бяха?!) И понеже застъпвам тезата, че всеки човек носи половинка- женска и мъжка- ще започна да обяснявам повече и да обърквам по-малко мъжкото си "АЗ"-ченце.
          Примерите са изцяло житейски. Дребно житейски.
     
          Дребното куче отмъква кокала на голямото.
          Дребното объркване ни кара да изглеждаме като големи смотаняци.
          Дребната буба ражда дълга копринена нишка.
          Дребните тревоги ни докарват големи болести.
          Дребната жена е по-сексапилна от едрата.
           
            А какво да кажа за тънките, нежни, чупливи, бледи, семпли, крехки и в крайна сметка "дребни" по всички алинеи неща.
          
           Тънкият ленен конец е по-еластичен от дебелото корабно въже.
           Нежният женски профил е по-очарователен от грубия.
           Чупливия кристал е по-изискан от допотопните железни бокали.
           Бледата луна те кара да пишеш с повече чувство, без да те избива на вампири и "Здрач".
           Семплата гениалност е по-успешна от гръмките клишета.
           Крехка е моята муза и въпреки това е трикратен световен шампион по борба в сравнение с изсъхналите метафори на драскачите.
   
          Допускам, че вече не се съмнявате в това, което се опитвах да ви кажа в самото начало. А и да се съмнявате, това не е достатъчен повод да пренапиша и преподредя възгледите си.
          Приемете своя дребен провал, о, мои мили, опоненти.

Зелени неща във въздуха

         


              Tолкова тихо и зелено... скоро не ми беше правило впечатление, че нещо около мен може да бъде толкова тихо и зелено. Кълба сивкав пух, залепнали за листата на дърветата като сладък мед по пръстите на дете. Треви, обагрени в червено и розово. Земя, която носи аромата на мокра пръст и разхвърляни от вятъра огнища. Представете си всичко това като сърцевина, около която природата е създала великолепен пръстен, който започва с море, преминава по средата през гладка поляна, и  се затваря  в борова гора. Поне през този следобед виждам именно това, докато пия чаша следобедно кафе на лятната тераса у нас. Не знам дали има смисъл в това да описвам природата, защото никога не мога да я "щракна" за снимка. След минути няма да е същата. Застинала в спокойствие,  тя сякаш не ми позволява да си служа с определения като: "хармонична", "непроменяема", "заспала". Защото природата никога не спи, никога не остава същата. Тя е прекалено съвършена, за да си позволи да не се променя, а не е тайна, че съвършенството се изгражда, то се постига, наслагва, носи в себе си хода на времето. От мислите ми ме изкарва острата миризма на запален наблизо огън. Може би точно, защото си въобразих, че съм успяла да заключа песента на птиците и гладката зелена повърхност на  кактусите в мисловната си кутийка за впечатления. Възухът се променя от син до сив.  Ако бях режисьoр на филм, тази смяна на кадъра, щеше да пасне чудесно на заснемането на напрегната развръзка. Но за моя радост или огорчение, аз съм само наблюдател, който гледа танца между цветния прашец и дребните мушички във въздуха. Поглеждам право пред мен, но не успявам да се фокусирам в една точка. Зеленото пред мен започва да трепти и се смесва с жълто и оранжево. Присвивам очи в нов опит да видя нещо, което не съм зебелязвала досега, но него го няма. Разбирам, че спокойствието, което търся в короната на вишневото дърво срещу мен, се е спотаило вътре в мислите ми. Тежка въздишка, но в никакъв случай издаваща слабост или тъга. Имам нужда от повече такива следобеди. Даже мисля следващият път, когато пиша, да заменя компютъра с дневник с твърди корици. Не вярвам хартията да ми действа по-вдъхновяващо, просто така, от каприз. Прекалено дълъг интервал от време изтече, без да го гледам, и ето, слънцето най-безстрастно е отишло чак зад навеса на верандата. Отнема ми минута да си представя точно къде е застанало. Топлината дава усещане за местоположение. Също както хората около теб подсказват кой си ти, без да е нужно да се представяш. Има доста любопитни аналогии между човека и природата, само трябва да си тук, на това място, с чаша кафе, за да ги откриеш за себе си. Поглеждам надясно, и в този  момент пред погледа ми застава пълна купа с кървавочервени дренки. Представих си  как преди векове, вещери с гарванови носове и дълги нокти, са правели от тях лекове или отрова - толкова много ми приличат на магически топчета, пръснати хаотично в зеления гирлянд на храста до оградата.  Този следобед решавам да направя освежаващ сироп, пълен с витамини и  запечатан с последния дъх на лятото.

Син кристал пред бяла перла

           

              Синият кристал отразява първите лъчи, които пропукват облаците над мислите на едно момиче, което отива много далеч. Как искам времето да ми прави компания, да е мрачно като мен, но то напук ми показва наивната си усмивка от рахвърляни кълба пух. Тръсвам глава  като героиня от черно бял филм. Всичко е поза! Като че ли това ще ми помогне да изляза от тези стъпки, които ме водят в противоположната на теб посока. Студеното синкаво стъкълце, подарък от теб, (не помня по какъв повод, мина много време оттогава),  докосва плътта, оставяйки гореща следа от спомени. Силата ти прелива в изтънелите вени на  неувереността, която олицетворявам - тя се побира в малкото бижу, окичено на врата ми! ... Приех те за мой талисман, който не се вижда и няма цвят. Но въпреки, че в теб всичко е загадъчно и понякога се чудя дали  не сменяш формата си като настроение, бих те познала,  дори зад сенките на дърветата.      
            Движа се бързо, сякаш ме носят криле на вълшебна птица, а бялата перла трепери безпомощно на сребърната нишка на романтиката, скрила  своята ефирна нежност зад искрящата синя мантия на кристала. Отивам още по-далеч, самотност или самота - не правя такива смазващи избори, така че, ще  приема това, което ми поднесе собствената ми непримиримост. Млечнобялата перла се бунтува, препълнена от недоизказани чувства,  и се пръсва на хиляди прашинки, които наръсват очите ми. Това ли ще съм винаги за теб? Разрухата спи в моите нежни очертания...

          Докато преминавам през времето, погледът ми претърсва всяко едно кътче да те види. Но оставам с горчивото усещане, че ти си изчезнал, прогонен от безжалостните ветрове на меланхолията. Инстинктивно протягам ръка и погалвам синия кристал и бялата перла, които никога не се разделят....