Когато видиш разпиляно на парчета едно обикновено старо огледало, вероятно реакцията ти ще се сведе до безсмислена въздишка. Никаква тръпка. Ако си по-суеверен, ще тръгнеш да се оплакваш за това как последните (всъщност всичките) ти връзки са пълен провал и колко голичък си излязъл срещу бурния вятър наречен съдба. Нито аз, нито сянката ми сме суеверни. Ние чупим заради самото трошене, за да се случва нещо оглушително в тишината на стаята. Промяна на хармонията, която някой друг ни налага за единствено приятна. Опасни мисли още по-опасно връхлитат върху мен нощем. Вече нямам и огледало, в което да се огледам. Усещам контурите за първи път толкова истински.
Ако в краката ти лежат строшените асиметрични половини на огледалния ти образ, много скоро ще се почувстваш разполовен. Но със сигурност няма да посегнеш с ръка към тях, докато пръстите ти не прокървят. Кой гарантира за мен. Поредната рана на поредното нежно място. Естествено мое творение. Стъклото се посипа навсякъде, където трябва и където не. По-добре стъкло, отколкото чувства - утешавам се. Душата и съзнанието са цялото ни богатство. Щом не разпиляваме тях, тогава кой го интересува, че огледалата и всичките ни отражения падат едно след друго на прах. Шумното събуждане и тътенът в дълбините на усамотението се сливат пред погледа ми и създават нова илюзия и ново огледало, в което да виждам щастието. Вярвам, че ще дойде денят, в който острите кинжали на счупеното ще ме посипят и ще ме държат жива, когато всички са заспали в топлите си дрехи.
Не трябва да спирам да искам. Това е моят живот. AMOR FATI .
