Искам да посетя мястото, където човешката милост е безгранична. Да се слея с това място.Да забравя себе си. Кой ще бъде достатъчно щедър и ще ми разкрие тайната на този загубен рай на чувствата, където мълчанието на залеза е облечено в злато. И тогава и аз на свой ред ще му споделя нещо мое. Нещо от поезията ми, може би. Закачливо непринудена усмивка, породена от желанието ми да помечтая за кратко.
И птиците докоснаха криле,
понесени към кървавия изток,
но нещо сякаш ми подсказваше,
че песента им свърши тук,
където почна моето мълчание.
Усещам смелост и желание да тичам през безкрайните песъчливи пътеки, които никой не вижда.Това не е истинско. Но се изпълвам с надежди, че някога може и да намеря призрачния плаж от сънищата си. Огромните розови и жълти цветя отразяват като прожектори нежността си в тъмния небесен купол. Леко се затварят, когато ги доближа с ръка. Още не са свикнали с мен. Прекалено много грубост нося от света, от който идвам.
Попита ме тогава, помниш ли,
самотна ли съм тук сред мъртвите скали,
дали ме задушава въздуха кристално чист,
но не посмя от унеса ми да ме разделиш,
защото моето мълчание бе златно.
Намирам своят приказен оазис. Късче благословия, която се излива от обгърнат в зеленина водопад. Студена вълна въздух заиграва пръските вода в странен танц, а луната изписва с изящна четчица по клепачите ми своите инициали. Съжителстваме на този безчувствен бряг, без да искаме да се притежаваме. Не спирайте дъжда, който се излива върху мен. Аз просто искам да остана сама и да помълча. Заспивам бавно върху сребърните нишки на моята молитва, която този път е без думи.
