II. Moralis




             Веселина се събуди от крясъците на група младежи, които псуваха шумно и подритваха празни кутийки от бира. Дрънченето на метала по асфалта я накара да изтръпне, тя присви очи, за да се ориентира. Не помнеше как е стигнала до тук. Около нея се разнасяха смехове и миризма на прясно изпечени пуканки. Централният градски парк, без съмнение, помисли си тя. Веска заоправя гънките на палтото си и точно понечи да стане, когато към нея се приближи момче с бляскавата усмивка на кино актьор. Наистина ли, ето да, той искаше ... той я заговори.

           - Всичко наред ли е, виждам, че се наслаждаваш на особен вид транс. Аз те гледам вече половин час, а ти си отворила очи, но не гледаш нищо, струва ми се.

           Веселина не знаеше какво да каже, не я биваше в контактите. Но това не беше изненада, тъй като тя просто предпочиташе уединението. Поразмърда се нелепо на едно място, все едно се готвеше да  държи реч, но успя да изръси само няколко несвързани думи.

           - Аз .. заспах ... нещо стана, трябва да тръгвам. Чакат ме.

           В действителност никой не я чакаше, дори и кучето не се впечатляваше, когато стопанката му, тътрейки шумно крака по пода, минаваше през коридора.

           - Ей, извинявай. Май те уплаших, не исках да звуча грубо. Мога ли да помогна. Много си хубава, особено като си плакала.

            Тази реплика напълно обърка момичето. Веска хубава, сълзливата смотла със сиви сенки вместо очи е хубава. И тази подигравка ли трябва да понесе. Та тя прилича на вампир, на чудовище, на прогризана от червей ябълка. Веселина стана и направи няколко стъпки, след това още по-категорично закрачи, обръщайки гръб на усмихнатото лице срещу нея.

            -Имам два билета за кино. Всичките ми приятели ме набеждават, че съм луд. Защо да не поканя едно непознато момиче, което ме отбягва и се държи невъзпитано.

             Веселина не можеше да повярва. Обърна се и взе неохотно протегнатия към нея хартиен билет. Не каза нищо. 

            - До утре, тъжна моя! - подвикна смело момчето. Дано да не съжаляваш, че ме срещна.

           Да съжалява. Невъзможно. Това беше една от най-странните случки в живота и. Но не беше лоша, даже се усмихна за пръв път от много време. Какво можеше да иска повече - притежателят на най-красивата усмивка, която бе виждала, я заговори и поиска да я срещне повторно.
            Държеше в ръка билетите за кинопрожекция, но те някак странно натежаваха на пръстите и. Все едно се бе вкопчила в края на скала, а под нея се е отворила чудовищна бездна. Тежки мисли отровиха ума и. Тя не бива да се радва, просто не се е случило нищо весело. Ами ако това хубаво същество се окаже просто един безделник и хлапак, който и се присмива. Тогава тя ще се усети излъгана, изгубена. Тя не иска да рискува настоящата си тъга срещу едно нищо  със златно покритие. 

           Билетите паднаха на земята. Леко, тихо .. все едно никога не са били в ръката и. Намачкани и кални, нацапани с нещи лепкаво и черно, никой  не се наведе да ги вземе. За Веселина денят свърши. А нощта обещаваше лекарство за депресията и. Както тя обича да го пие. През цялата вечер и по много.Докато насити тялото си или го унищожи завинаги.