Влизам в малката църква, разположена близо до централните гробища. Изглежда ми толкова познато и в същото време съвсем чуждо. Може би защото никога не съм идвала на това място. Дори и сега не съм тук наистина. Музика от арфи и цигулки прокънтява в ушите ми. Но тези звуци изобщо не ме стряскат, а ме карат да се чувствам отново близо до онази нежност, която обичам да получавам.
Това е твоят дом, така ли. Изглежда доста пуст без мен, чувам се да казвам. Ти се обръщаш с гръб в знак на несъгласие. А и си забравил да ми кажеш, че тук не може да се говори. Сълза на тревога се откъсва от очите ми. Ами ако спра да виждам образа ти, който ме води през пустошта.
Разказваш ми с приповдигнат глас, че тук не е чак толкова лошо. Но защо долавям тъгата в гласа на човек, безвъзвратно загубил дома си. Ти си емигрант в твоя нов и закътан свят, в който се чува само прекрасна музика. Как иначе да си обясня, че толкова често решаваш да се върнеш при мен.
Продължавам да вървя между хладни камъни, без да знам накъде. Дърветата са прокарали безразборно снаги, за да напомнят за вечно зелената обич, която избуява от напуканата пръст. Спокойстието е проникнало навсякъде, дори в стъпките ми. Те са по-тихи от шепот на утринен вятър.
Покажи ми къде живееш сега, сам ли си или има друг с теб. Кимваш с глава, сякаш да ми подскажеш, че никога не ти е лиспвала компания. Не мога да не се усмихна. Сега знам, че не съм те пуснала, а ти си си тръгнал.
Когато камбаната удари по обяд, светът спря да танцува прозаичния си валс. Настъпи тишина. Очаквах да се случи нещо. Но ти си беше тръгнал. На земята остана да лежи само един яркожълт клас, който като че ли изникна от земята, узря за секунди пред погледа ми, и падна оредял и самотен. Видях как една забързана жена го стъпка, тичайки да догони детето си.
Сега вече няма никакви тайни между нас. И двамата знаем къде живеем. Аз все още мога да ти идвам на гости. А ти не престана да ме изненадваш как винаги си бил прав за нас. Всички други се унесоха в приятен следобеден сън, но твоето дихание не спря да трепти жизнено. Като фина мелодия то ми повтаря, че аз също съм бог за някого, който се моли пред мен.
Това е твоят дом, така ли. Изглежда доста пуст без мен, чувам се да казвам. Ти се обръщаш с гръб в знак на несъгласие. А и си забравил да ми кажеш, че тук не може да се говори. Сълза на тревога се откъсва от очите ми. Ами ако спра да виждам образа ти, който ме води през пустошта.
Разказваш ми с приповдигнат глас, че тук не е чак толкова лошо. Но защо долавям тъгата в гласа на човек, безвъзвратно загубил дома си. Ти си емигрант в твоя нов и закътан свят, в който се чува само прекрасна музика. Как иначе да си обясня, че толкова често решаваш да се върнеш при мен.
Продължавам да вървя между хладни камъни, без да знам накъде. Дърветата са прокарали безразборно снаги, за да напомнят за вечно зелената обич, която избуява от напуканата пръст. Спокойстието е проникнало навсякъде, дори в стъпките ми. Те са по-тихи от шепот на утринен вятър.
Покажи ми къде живееш сега, сам ли си или има друг с теб. Кимваш с глава, сякаш да ми подскажеш, че никога не ти е лиспвала компания. Не мога да не се усмихна. Сега знам, че не съм те пуснала, а ти си си тръгнал.
Когато камбаната удари по обяд, светът спря да танцува прозаичния си валс. Настъпи тишина. Очаквах да се случи нещо. Но ти си беше тръгнал. На земята остана да лежи само един яркожълт клас, който като че ли изникна от земята, узря за секунди пред погледа ми, и падна оредял и самотен. Видях как една забързана жена го стъпка, тичайки да догони детето си.
Сега вече няма никакви тайни между нас. И двамата знаем къде живеем. Аз все още мога да ти идвам на гости. А ти не престана да ме изненадваш как винаги си бил прав за нас. Всички други се унесоха в приятен следобеден сън, но твоето дихание не спря да трепти жизнено. Като фина мелодия то ми повтаря, че аз също съм бог за някого, който се моли пред мен.
