Освен на поезията, която е плод на определени моменти на моето творческо "умопомрачение", бих искала да отдам внимание и на ПОЕТИТЕ, които са ме накарали (накарали звучи прекалено огрубено, но на практика аз не проявих никаква съпротива, никакъв опит да отрека, да омаловажа този жанр), да обичам стиховете и да усещам чувствителността, която е присъша само на тези, които могат да обитават два свята едновременно. И веднага правя опит да обясня - връзката между мен и тези, които са погалили сетивата ми с перцето на гениалната лирика, е всъщност не една, а много връзки. Докато четях аз имах възможността да опозная съзнанието, драмата на живота на хора, живели преди повече от половин век, създадох си принципи за това какво и как трябва да се пише (което е важно, колкото и "тромаво" да звучи), но най-несравнимо беше усещането, когато започнах да пиша, и тогава си казах "Боже, какво ли му е било на Яворов".... ! Защото това дали аз имам или нямам заложби да пиша стихове е толкова под въпрос, колкото безспорно е, че ставам друг човек, когато излея себе си на листа хартия. С тялото и със съзнанието си усещам това, което се случва между строфите.И това понякога е малко плашещо, защото границата на възприятията се размива и е трудно да се "отскубнеш", да прескочиш от единия свят в другия. Убедена съм, че има хора, които комбинират в себе си толкова различна чувствителниост, че няма как да не пишат, в противен случай биха страдали повече...
Следващата публикация е за един от най-големите поети, за една от най-тежките съдби не само в българската, но и в световната поетична история, за този, който прави така, че листите да обгарят по ръбовете, защотото огън гори в думите му ... ЯВОРОВ !
