Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Жизненият си път завършва на 29 октомври 1914 в София. Хрониките говорят за самоубийство, извършено чрез приемането на голямо количество отрова - .http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=130 (тук по-подробно е описана биографията му). Поетът е определян като изключително рядко явление, от една страна той остава запомнен с това, че налага символизма и естетиката на това течение по един безапелационен начин в българските литературни среди, а от друга малцина са тези, които не са чували за бурния му личен живот, белязан от любовта му към неговите две музи Мина Тодорова и Лора Каравелова. Последната ( Лора ) се оказва фаталната ... След нейното самоубийство, Яворов е изправен пред съдебен процес (какво не бих дала да видя делото пред мен), обвинен в убийството на любимата си. Грозните мълви и обвинения го карат да посегне на живота си, Яворов се отива завинаги... по символистки не се преборва за живота си, а се оставя на страданието си, и в крайна сметка загубва пътя. Това е биографията на поета Яворов, където напълно се застъпват личен и тврочески свят. (това повечето като че ли го знаем)
А ето един интересен линк, който наслагва нови щрихи към мистериозната смърт на Лора (заслужава да се види ) http://www.savchev.org/?www&a=1&b=4&ln=3&na=6&nb=14&nc=10008. Самият факт, че 96 години след смъртта му делото по случая продължава да вълнува много умове, само би могъл да ни накара да си представим каква е била важността на този процес ... емблематичен съдебен процес за меланхолията, обречеността, страданието и в крайна сметка любовта. Ето го символизма оживял в образа на един единствен човек, и дори друг поет символист да нямаше, само Яворов да беше писал, пак щяхме да знаем що е ти символизъм, защото Яворов самият е по-ярък и оригинален символ от всички, които е приютил в лириката си. И тук аз лично си задавам следния въпрос, на който някак си ме е страх да си отговоря. "Поетичният свят на Яворов ли натисна спусъка и уби човека Яворов или човека Яворов даде отрова на тялото си и завинаги затвори вратите към много неродени откровения"!!! В реалния свят Яворов погреба две жени, в стиховете си поетът оплака десетки души, включително и своята. Ежедневието му на млад и известен поет му поднесе сладкия мед на славата и обожанието и веднага след това му разкри горчивината на обвиненията и жестокостта. Но нима от стиховете му не прозираше същият "маскарад" както от живота му....с редида крещящо несъвместими настроения, объркан и неразбран. Не мисля, че има някой, който да отговори убедено на този въпрос, защото това всъщност остана загадката на Яворов. Злокобна е мистерията,която ни кара да правим догадки над въпроса, дали е възможно придобивките на нашата фантазия да се обърнат срещу нас, да се оплетем в собствените си вярвания или по-скоро безверие ... става ли човек жертва на своите вътрешни усещания, подсилват ли те личната му драма, или просто никога не са били нещо различно от нея. И следвайки тези разсъждения, достигам до крайността на логиката, като си подхвърлям наум светотатствената мисъл за опасността да се загубиш в символите, да влезеш между стиховете и да заживееш в паралелен свят, да забравиш началато на живота и да приемеш края му за изкушение. Поезията ли е това премерено зло, което прегръща в едно цяло люлката на вдъхновението и задгробния живот на поетите. Защо тези, които са създадени гениални, не могат да проумеят, че това, което съзират в листите на намачканите си тефтерчета не съществува, че е преувеличено, че засилва неврозата и безнадежността им. За да имаме гений, трябва да имаме труп - това е циничното заключение до което стигнах, но което никак няма да приема лесно. И въпреки това е вярно, жестоката логика на живота отново ни прошепва, че в този неравностоен дуел ние никога няма да сме победители. Яворов даде себе си в дар срещу по-ценния подарък да има свобода и безкрайност на чувствата. Единствено душата на човек, която се е терзала до смърт, може да разкрие такива дълбини на съзнанието, да ни накара да се разтреперим, да се страхуваме да бръкнем по-навътре в нея, току виж сме се опарили от пламъците на стиховете, проблеснали в нашите собствени очи. "Аз не живея, аз горя.." каза Яворов и после каза "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея" . Какви думи .., как след тях да не ни е страх от поезията ??!
