За сетен път срива се небето над мътния ми кръгозор,
оплитат се океани от ненавист в пагубно безсилие,
стихии болновяли носят моите въздишки неугаснали,
как дълго търсех аз брега .. с другите самотници.
И ето пристана изгрява с първата зора,
но моите братя и сестри са вече сенки,
и даже пепел няма от души, а вятър пръска само спомени,
за нещо минало, и дъх поезия от устните ми се отронва ...
Онемяла и без взор рисува самотата своя приказка,
без да мога да я споделя или запиша по ръцете си,
тя ме притежава и аз нея, и все пак
хубаво би било да има още някой с мен на острова ...
Но ето залез навестява погледа и тишина погалва раните,
и гласовете на забравените кръщават ме в дома на нимфите,
единственото живо тук са стиховете,
които някога не бяха тъй самотни и безкрили ..
