Синият кристал отразява първите лъчи, които пропукват облаците над мислите на едно момиче, което отива много далеч. Как искам времето да ми прави компания, да е мрачно като мен, но то напук ми показва наивната си усмивка от рахвърляни кълба пух. Тръсвам глава като героиня от черно бял филм. Всичко е поза! Като че ли това ще ми помогне да изляза от тези стъпки, които ме водят в противоположната на теб посока. Студеното синкаво стъкълце, подарък от теб, (не помня по какъв повод, мина много време оттогава), докосва плътта, оставяйки гореща следа от спомени. Силата ти прелива в изтънелите вени на неувереността, която олицетворявам - тя се побира в малкото бижу, окичено на врата ми! ... Приех те за мой талисман, който не се вижда и няма цвят. Но въпреки, че в теб всичко е загадъчно и понякога се чудя дали не сменяш формата си като настроение, бих те познала, дори зад сенките на дърветата.
Движа се бързо, сякаш ме носят криле на вълшебна птица, а бялата перла трепери безпомощно на сребърната нишка на романтиката, скрила своята ефирна нежност зад искрящата синя мантия на кристала. Отивам още по-далеч, самотност или самота - не правя такива смазващи избори, така че, ще приема това, което ми поднесе собствената ми непримиримост. Млечнобялата перла се бунтува, препълнена от недоизказани чувства, и се пръсва на хиляди прашинки, които наръсват очите ми. Това ли ще съм винаги за теб? Разрухата спи в моите нежни очертания...
Докато преминавам през времето, погледът ми претърсва всяко едно кътче да те види. Но оставам с горчивото усещане, че ти си изчезнал, прогонен от безжалостните ветрове на меланхолията. Инстинктивно протягам ръка и погалвам синия кристал и бялата перла, които никога не се разделят....
