Отново попаднах в черната гама на въпросите, които не могат да получат отговор. Настолната лампа на бюрото ми осветява празните листи. Не искам да кажа нищо. Всяка буква ще подрони стабилната основа на моята убеденост. Вярата ми в това, че всеки пореден ден аз правя правилните избори и не допускам отстъпление от отглеждането на харизматичната ми личност. Стремя се към усъвършенстване, а постигам изхабяване ... ежедневно. Когато човек се отдава на мисли като моите тази вечер, това е сигурен белег, че стройните му планове са се объркали.
... Обратно в чернилото. Дали това е механхолията, която ни спохожда в късните часове на нощта или нещо друго, което не може да се обясни по традиционния начин. Чувствам болка, която иска да бъде изречена. Аз ли се приспособих към живота или той опитоми мен. Едно е сигурно, победите ми са само книжни, но не и реални. Според древните източни народи човек носи в себе си природен елемент. Аз трябваше да съм вода и дърво, но изкривих и прекърших характера си, и сега съм ... огън и желязо. Толкова много искам да си имам съмишленик, истински духовен брат или сестра, с когото да мога да споделям по всяко време моите съмнения и мечти. Но единственото, което имам е web- страница и чаша студено кафе от сутринта. Има нещо приятно и приспивно в цветовете на тъмнината. Черен туш на несъществуващ художник рисува лицата на хората, които не дочакаха да ме видят пораснала . В моята малка стая няма депресия, няма страхове, няма призраци и мрежи на смъртоносни паяци. Приятна изолация. Искам сини очи и коси с цвета на слънцето, но черното в мислите ми пробива през зениците и кожата. Смелостта ми да говоря до задушаване се ражда като дъжд, който никога не е завалявал. Навън започва бъря и по-всички личи, че скоро няма да спре. Не и тази вечер. Не и докато аз съм будна.Скоро ще загаснат всички светлинки, но това никак не ме плаши. Знам, че не бива да бягам от тъмнината. Тя ще ме обгърне и ще успокои очите ми от бодежите на смеещите се отблясъци, които ме заслепяват. Очарованието на конрастите и безкрайността на сънищата са черни. Също както спомените и неизживяните моменти. Черен е и пътят, който оставих зад себе си, но той ми подхождаше толкова много, защото по него вървях с високо вдигната глава.
Обратно към призрачния ми дом. Пристъпвам с крака, обути в хиляди цветове и търся драскотините, които оставих по магическите камъни, преди да вляза в този безсрамен лабиринт на самозабравата. Следите ми са покрити от неистини, обещания и фантазии. Но не преставам да търся черен контур, за да се върна към света, който ме познава дори, когато се променям.
... Обратно в чернилото. Дали това е механхолията, която ни спохожда в късните часове на нощта или нещо друго, което не може да се обясни по традиционния начин. Чувствам болка, която иска да бъде изречена. Аз ли се приспособих към живота или той опитоми мен. Едно е сигурно, победите ми са само книжни, но не и реални. Според древните източни народи човек носи в себе си природен елемент. Аз трябваше да съм вода и дърво, но изкривих и прекърших характера си, и сега съм ... огън и желязо. Толкова много искам да си имам съмишленик, истински духовен брат или сестра, с когото да мога да споделям по всяко време моите съмнения и мечти. Но единственото, което имам е web- страница и чаша студено кафе от сутринта. Има нещо приятно и приспивно в цветовете на тъмнината. Черен туш на несъществуващ художник рисува лицата на хората, които не дочакаха да ме видят пораснала . В моята малка стая няма депресия, няма страхове, няма призраци и мрежи на смъртоносни паяци. Приятна изолация. Искам сини очи и коси с цвета на слънцето, но черното в мислите ми пробива през зениците и кожата. Смелостта ми да говоря до задушаване се ражда като дъжд, който никога не е завалявал. Навън започва бъря и по-всички личи, че скоро няма да спре. Не и тази вечер. Не и докато аз съм будна.Скоро ще загаснат всички светлинки, но това никак не ме плаши. Знам, че не бива да бягам от тъмнината. Тя ще ме обгърне и ще успокои очите ми от бодежите на смеещите се отблясъци, които ме заслепяват. Очарованието на конрастите и безкрайността на сънищата са черни. Също както спомените и неизживяните моменти. Черен е и пътят, който оставих зад себе си, но той ми подхождаше толкова много, защото по него вървях с високо вдигната глава.
Обратно към призрачния ми дом. Пристъпвам с крака, обути в хиляди цветове и търся драскотините, които оставих по магическите камъни, преди да вляза в този безсрамен лабиринт на самозабравата. Следите ми са покрити от неистини, обещания и фантазии. Но не преставам да търся черен контур, за да се върна към света, който ме познава дори, когато се променям.
