Tолкова тихо и зелено... скоро не ми беше правило впечатление, че нещо около мен може да бъде толкова тихо и зелено. Кълба сивкав пух, залепнали за листата на дърветата като сладък мед по пръстите на дете. Треви, обагрени в червено и розово. Земя, която носи аромата на мокра пръст и разхвърляни от вятъра огнища. Представете си всичко това като сърцевина, около която природата е създала великолепен пръстен, който започва с море, преминава по средата през гладка поляна, и се затваря в борова гора. Поне през този следобед виждам именно това, докато пия чаша следобедно кафе на лятната тераса у нас. Не знам дали има смисъл в това да описвам природата, защото никога не мога да я "щракна" за снимка. След минути няма да е същата. Застинала в спокойствие, тя сякаш не ми позволява да си служа с определения като: "хармонична", "непроменяема", "заспала". Защото природата никога не спи, никога не остава същата. Тя е прекалено съвършена, за да си позволи да не се променя, а не е тайна, че съвършенството се изгражда, то се постига, наслагва, носи в себе си хода на времето. От мислите ми ме изкарва острата миризма на запален наблизо огън. Може би точно, защото си въобразих, че съм успяла да заключа песента на птиците и гладката зелена повърхност на кактусите в мисловната си кутийка за впечатления. Възухът се променя от син до сив. Ако бях режисьoр на филм, тази смяна на кадъра, щеше да пасне чудесно на заснемането на напрегната развръзка. Но за моя радост или огорчение, аз съм само наблюдател, който гледа танца между цветния прашец и дребните мушички във въздуха. Поглеждам право пред мен, но не успявам да се фокусирам в една точка. Зеленото пред мен започва да трепти и се смесва с жълто и оранжево. Присвивам очи в нов опит да видя нещо, което не съм зебелязвала досега, но него го няма. Разбирам, че спокойствието, което търся в короната на вишневото дърво срещу мен, се е спотаило вътре в мислите ми. Тежка въздишка, но в никакъв случай издаваща слабост или тъга. Имам нужда от повече такива следобеди. Даже мисля следващият път, когато пиша, да заменя компютъра с дневник с твърди корици. Не вярвам хартията да ми действа по-вдъхновяващо, просто така, от каприз. Прекалено дълъг интервал от време изтече, без да го гледам, и ето, слънцето най-безстрастно е отишло чак зад навеса на верандата. Отнема ми минута да си представя точно къде е застанало. Топлината дава усещане за местоположение. Също както хората около теб подсказват кой си ти, без да е нужно да се представяш. Има доста любопитни аналогии между човека и природата, само трябва да си тук, на това място, с чаша кафе, за да ги откриеш за себе си. Поглеждам надясно, и в този момент пред погледа ми застава пълна купа с кървавочервени дренки. Представих си как преди векове, вещери с гарванови носове и дълги нокти, са правели от тях лекове или отрова - толкова много ми приличат на магически топчета, пръснати хаотично в зеления гирлянд на храста до оградата. Този следобед решавам да направя освежаващ сироп, пълен с витамини и запечатан с последния дъх на лятото.
неделя, 5 септември 2010 г.
Зелени неща във въздуха
Tолкова тихо и зелено... скоро не ми беше правило впечатление, че нещо около мен може да бъде толкова тихо и зелено. Кълба сивкав пух, залепнали за листата на дърветата като сладък мед по пръстите на дете. Треви, обагрени в червено и розово. Земя, която носи аромата на мокра пръст и разхвърляни от вятъра огнища. Представете си всичко това като сърцевина, около която природата е създала великолепен пръстен, който започва с море, преминава по средата през гладка поляна, и се затваря в борова гора. Поне през този следобед виждам именно това, докато пия чаша следобедно кафе на лятната тераса у нас. Не знам дали има смисъл в това да описвам природата, защото никога не мога да я "щракна" за снимка. След минути няма да е същата. Застинала в спокойствие, тя сякаш не ми позволява да си служа с определения като: "хармонична", "непроменяема", "заспала". Защото природата никога не спи, никога не остава същата. Тя е прекалено съвършена, за да си позволи да не се променя, а не е тайна, че съвършенството се изгражда, то се постига, наслагва, носи в себе си хода на времето. От мислите ми ме изкарва острата миризма на запален наблизо огън. Може би точно, защото си въобразих, че съм успяла да заключа песента на птиците и гладката зелена повърхност на кактусите в мисловната си кутийка за впечатления. Възухът се променя от син до сив. Ако бях режисьoр на филм, тази смяна на кадъра, щеше да пасне чудесно на заснемането на напрегната развръзка. Но за моя радост или огорчение, аз съм само наблюдател, който гледа танца между цветния прашец и дребните мушички във въздуха. Поглеждам право пред мен, но не успявам да се фокусирам в една точка. Зеленото пред мен започва да трепти и се смесва с жълто и оранжево. Присвивам очи в нов опит да видя нещо, което не съм зебелязвала досега, но него го няма. Разбирам, че спокойствието, което търся в короната на вишневото дърво срещу мен, се е спотаило вътре в мислите ми. Тежка въздишка, но в никакъв случай издаваща слабост или тъга. Имам нужда от повече такива следобеди. Даже мисля следващият път, когато пиша, да заменя компютъра с дневник с твърди корици. Не вярвам хартията да ми действа по-вдъхновяващо, просто така, от каприз. Прекалено дълъг интервал от време изтече, без да го гледам, и ето, слънцето най-безстрастно е отишло чак зад навеса на верандата. Отнема ми минута да си представя точно къде е застанало. Топлината дава усещане за местоположение. Също както хората около теб подсказват кой си ти, без да е нужно да се представяш. Има доста любопитни аналогии между човека и природата, само трябва да си тук, на това място, с чаша кафе, за да ги откриеш за себе си. Поглеждам надясно, и в този момент пред погледа ми застава пълна купа с кървавочервени дренки. Представих си как преди векове, вещери с гарванови носове и дълги нокти, са правели от тях лекове или отрова - толкова много ми приличат на магически топчета, пръснати хаотично в зеления гирлянд на храста до оградата. Този следобед решавам да направя освежаващ сироп, пълен с витамини и запечатан с последния дъх на лятото.
